Днес, в Община Варна се състоя дискусия на тема "Кой е националния идеал на България в наши дни?"
Лектор-консултант - професор Андрей Пантев.
На срещата присъстваха около тридесетина човека, представители на различни етноси, културно-просветни институции, двама депутати и читалищни дейци.
Словото бе дадено на Пантев и... плакатните и шаблонни изрази, неподаващи се на систематизация запълниха застоялия въздух. Със стари и заучени фрази - точно в стила на неговото поколение учени, интелектуалци и общественици - професорът се пънеше в словоблудството.
Огледах се - почти всички сме с бели коси, а средната ни възраст - между 65 - 70 години. Издухани от всякъде старци говорят за Националния идеал; мъчат се да го формулират, пънат се да го запълнят със съдържание, но - нищо.
Не може да си живял по-голямата си част от живота си при една система на управление, която е била определено благосклонна към теб и твоето развитие и на която ти си се отблагодарил с чинопоклонничество и "лоялност" да говориш за днешното състояние на
Националния идеал.
Почти в края на срещата един от тези инак на вид благи старци се изказа в стил "късния Хитлер" за циганите в България. Не можах да разбера каква е връзката на "голямата" раждаемост при тях с полуумрялото състояние на Националния ни идеал в днешно време.
Интелектуалното мъртвило е обладало научната ни кабинетна мисъл. Тези старци живеят в своя измислен свят, който е паралелен на нашата действителност. Едва днес проумях истината, че такива, като пантевци трябва веднъж и за винаги да бъдат лишени от правото да взимат жизнено важни решения за държавата, защото при тях моториката на адекватното мислене е умряла.
Питам един от капацитетите: - А защо днес в тази зала ги няма младите? Кого касае този Национален идеал - нас, старците, с бели глави, или тях, които ще го отстояват и пазят? Как ще обясните вие на тези млади хора, които се пребиха в софийски трамвай заради политически пристрастия и противоречия, какво значи Национален идеал и има ли той почва у нас?
Капацитетът измънка, че младите имали коренно различно виждане по въпроса за идеала, който видимо се различавал от този, на тук присъстващите.
Пантев излезе в коридора да запали прословутата си лула, аз също излязох и му подарих книгата си "Светът и циганите". Той се направи учуден, прие я видимо заинтересован и след това я "забрави" на местото, където седеше.
Мина Турхан Расиев и я взе. Дойде при мен и ми каза, че професорът е забравил да си вземе книгата, но той я взел. - Надписана я - казвам му аз. - Нищо, ще скъсам страницата. Нали не се сърдиш? - Не, разбира се! Та ти си много по-стойностен бай Турхане от един кабинетен професор.
Та все пак някак си не се вързва това забравяне на книгата от професор Пантев с неговото сладкодумие за Националния идеал.