Някакъв синдром на нова лудост ни обзема. Лудост в своите най-долни човешки измерения. Наистина трябва да сме полудели до непоправимост, за да стигнем до оня краен нечовешки момент - да посегнем на живота на децата - няма значение дали са чужди или наши. А в няколкото разиграли се като в роман на ужаса епизоди става въпрос за собствените ни деца. Тези невръстни дчица, които са нямали друг избор, освен да се родят в гърлата на все още не избухнали в своята лудост вулкани. Вулкани от лудост и омраза! И най-вече омраза към най-святото нещо на земята - животът на дете. Навремето големия турски поет Назъм Хикмет написа едно страшно стихотворение, пропито с мъка и трагизъм - за излъганата протегната детска ръчичка, която очаква да получи бонбон, но получва само красивото парченце хартия, с която е обвит той. Днес нашите дву-три годишни деца очакват от нас - държавата все още не я познават - да получат силната ни прегръдка и сладката ни целувка. А вместо това ние ги убиваме! Знаеме ли защо! На ясно ли сме какво правим! Кой ни е виновен, че лишаваме от живот едно създание, което сме очаквали с най-голяма радост да се появи на света? И защо в нашата си лудост се правим на богове?
А трите чиновнички, които трябваше да вземат адекватно отношение по жалбата на бащата на детеубиеца в хор казаха, че не се чувстват виновни. Точно в този момент ги оприличих на медицински харпии, работещи в крематориумити на Аушвиц - бездушни към живота на децата. Дали и те не са виновни? Дали и държавата ни не е виновна за пропадащия в ада асансьор, който осакати две-три родилки и докара преждевременно на белия свят детенце. И забележете - ТЕ ВСИЧКИТЕ СЕ ЧУВСТВАЛИ НЕ САМО ДОБРЕ, НО И ВИНОВНИ за скъсаните въжета на асансьора убиец.
Полудяваме бавно, но сигурно! Всичките! От клошаря, който заспива до казана с боклук, до най-високопоставените, заспиващи в огромните си палати. Това е хубавото на лудостта - не подбира.