През годината има достатъчно поводи да споменаваме имената на Левски, Ботев, Каравелов, Славейков, Захари Стоянов, Стамболов и десетки други личности, отдали сили и възможности в името на България. Но запитали ли сме се какви чувства са изпитвали тези хора, като са защитавали каузи, които днес са излъскани с блясака на китайски порцелан и употребявани в името на никакви цели, зад които стоят нашите политически плямпала? Не, защото това би била онази капчица катран в нашето приповдигнато и фалшиво самочувствие, напомпано от белите петна на историята ни.
Питаме ли се как се е чувствал Захари Стоянов, предаден от българи и окован в биволските букаи именно от тях в обора. Как да тълкуваме думите на турчина, дошъл да го арестува наготово: "Защо го предаде бе, бай Пенчо?" и отговора: "Защото е хаирсъзин!"
Питаме ли се как се е чувствал Христо Ботев, след като не видял никого, който да го посрещне на брега и неговото "И аз съм тръгнал народ да освобождавам!"
Искаме ли да знаем какво е искал да каже миг преди смъртта си синът на Баба Тонка, който е бил участник в неговата чета?
Защо в училище не се изучават подробно и онези моменти, довели до касапското обезглавяване на един от най-добрите ни политици, какъвто е и Стамболов? Какво ли е чувствал този човек, когато му е отказано лечение в чужбина?
Примерите са много! Примерите са десетки и затова не трябва тези мъченици на свободата да ги разглеждаме като икони, гледащи ни с вторачен и неразбираем поглед. Те са живи и истински човеци, от кръв и плът, със своите грехове и своите грешки и трябва да ги разглеждаме и изучаваме именно като такива. Те са наши, на всички нас и не принадлежат нито на комунисти, нито на националисти, нито на каквито и други да са. Защото портретът на Апостола носи една и съща святост, закачен и в кабинета на Президента, и в коридара на училище, и на стената в стаята, в която живеем.

Primer za nas.