Прочетен: 313 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.09.2014 16:43
- Какво те тормози, момче? - попитал бащата сина си.
- Ще почвам работа в една добра фирма, с добро заплащане. Но не знам как ще бъда приет от колектива.
- Дали ще бъдем приети от останалите лесно и безпроблемно, зависи само от нас, от нашите способности, а от интелекта ни зависи ние как ще ги оценим. Хората са като растителност - всеки носи само своите си семена. Дали ще бъдеш бодлив трън или благоуханно цвете, зависи от особености на характера ти. А дали ще си останеш трън или ще се превърнеш в увехнало цвете, зависи и от колектива, в който ще попаднеш. А колективът е като нива, в която ако бурените са много, няма място за цветя. И обратно - ако цветята са много, няма място за бурени.
Лека работа, сине, и дано да си само сред цветя!
НАЙ-ВАЖНОТО
В семейството на жабата се родило жабче, което учудвало останалите с това, че то знаело да чете и пише още много преди да тръгне на училище. И то не можело да бъде другояче, защото мама Жаба и татко Жабок били учени от Академията на жабешките науки.
- Какъв искаш да станеш, жабченцето ми? - го питала мама Жаба.
- Астроном! - отговаряло гордо жабчето.
- Браво, юначето ми! - изкряквала във възторг радостна майката. - Трябва само да се учиш, и то много, мама!
Учило се Жабчето и станало астроном - за радост и гордост на жабешкия род.
Но една вечер, когато гледало в захлас звездите на небето, било изядено от щъркела.
Не било научено най-важното - да се пази от враговете в живота си.
ДВЕТЕ КУЧЕТА
- Дядо, защо хората са и добри, и лоши? - попитало внучето.
- Във всеки от нас, дете, живеят две кучета. Едното куче обича истината, добрината и приема хората такива, каквито са, като вярно им служи, понеже ги обича, а мрази злобата и завистта, На него омразата му е непозната.
Другото куче мрази хората, истината и добрината, като прави разлика между тях по цвят, образование и произход. Неговата храна са завистта и злобата.
- И кое куче побеждава, дядо?
- Зависи кое от двете храниш, дядовото - отговорил старецът.
ВЪЛШЕБНОТО КИЛИМЧЕ
Вървял Мъдреца по пътя си, носейки на рамо вълшебно килимче, което го пренасяло там, където той си пожелавал да отиде.
След него вървял крадецът, който чакал сгоден момент да му открадне килимчето. Мъдреца го бил забелязал отдавна, но не му обръщал внимание.
Уморил се, седнал на земята и повикал при себе си крадеца.
- Знам, че ме следваш с едно единствено желание - да откраднеш килимчето. Да, то е вълшебно, но когато е при мен, а когато е у друг, е просто едно килимче.
- Не вярвам! - отговорил крадецът.
Мъдреца стъпил върху килимчето и полетял. Слязъл и дал да опита крадецът. Да, но не станало - килимчето не полетяло.
- Моля те, дядо, нека и аз да полетя с теб на килимчето!
- Добре, момче, но знай, че аз ако не съм върху него, то губи своята магическа сила и спира да лети.
Полетели двамата на килимчето и видели как от горяща къща майка с дете вика за помощ.
Мъдреца свалил бързо крадеца на земята, след това се спуснал ниско над горящата къща и едва спасил майката и детенцето, защото вълшебното килимче се подпалило и изгоряло.
- Боже, каква стана! - завайкал се младежът крадец. - Заради тях килимчето изгоря!
- Младежо, няма нищо по-ценно на земята от човешкия живот и никаква вещ не може да го замени - отговорил Мъдреца, който бръкнал в торбата на гърба си и извадил от там друго килимче, стъпил върху него и отлетял.
