Опит за портрет

Малките живеят бурно. Като за последно. Със самонатрапеното чувство, че са големи. Особено ако са и български политици, наистина живеят като за последно. И си отиват с гръм и трясък - от пистолетни изстрели. Право в "десятката". В махагонови ковчези, струващи колкото годишна заплата.
Но може би това си е в реда на нещата, защото оставят зад себе си деца, внуци и правнуци, обезпечени финансово и материално за столетия напред. Стига да не свършат и те като предците си - право в "десятката". И да са разбрали, че не може само с рогата напред.
На малките Господ може да не им дава в изобилие красота и сексапил, но за това силиконът е в излишни количества, а и меките китки не омекват, понеже тренинга е постоянен.
Е, има и такива, които минават за мачовци. Те постоянно печелят "Мъж на годината", без да се знае дали въобще са мъже, а не ГМО на природата.
Всъщност малките и те са хора. Бко че са и политици. Но не съм сигурен дали осъзнават човешката си природа.
Някои от малките са достигнали до доста почтенна възраст и за това ходят от телевизия на телевизия да разправят колко "малки" и "незначителни" са били те пред един Тодор Живков. Може и да са прави, но са гадняри, защото и да са били малки, са яли и крали също като големите. Ако въобще някой може да бъде "голям" в българската действителност, рожба на политическата действителност.
Вярно е, че трудно се издържа да си роден с чувството, че си малък, но да ти се иска да си голям. И да си "капо ди тути капи". Като един Берлускони. Или пък като Робърт Мугабе или лудия Кадафи. Трудно е да се издържа с мисълта, че не ти си роден за света, а светът е създаден заради теб.
Още по е труден живота на тези, които от детската си възраст направо са скочили във възрастта на "зрелите" политици. Като един Сергей Станишев, например. Те си умират с чувството, че без тях часовникът би спрял своя ход. Няма значение че не могат да си вържат връзките на обувките; че нямат нормални семейства; че не са изпитвали истинско родителско чувство. И може би Господ е прав, когато ги лишава от потомство. Като Ленин и като Георги Димитров.
След тяхната смърт не остава спомен, който да ни прави по-човечни. Те се забравят бързо, защото навалицата на малките, които искат да бъдат големи е безкрайно дълга.
Тяхната лудост няма почивен ден!