Преди известно време бях в добруджанското село Крушари. Тъй като знаят за моята страст към старите фолклорни балади, пяти някога, през първата половина на миналия век, ме срещнаха със столетницата баба Кера Керачина. Видяхме я вън, на двора, да чете вестник без очила. Аз направо се втрещих, тъй като от както се помня, все съм с очила, а през последните десетина години - с два чифта. А тя бабата, на сто години, а чете без очила.
Накарахме я да изпее някоя песен от репертоара си. Тя много се зарадва и веднага ни запя:

Ей вестник, вестник,
пак вестник!
Много си вестник утънял,
утънял, още отслабнал.
Дей го е Доган да каже,
да каже, още разкаже
че му се много живее,
че ракета да си той купи?
Дей я Етем да каже,
да каже, още разкаже
кои дерета напълни
с нашите пари народни?
Дей я Масларова да каже,
да каже, още разкаже,
че масло не я кусвала,
да каже, още разкаже
за палата си в Стара Загора?
Дей го е Овчаров, овчаря,
да каже, още разкаже
как като овце ни той даде
други да на нас доят,
доят, още и стрижат?
Дей го е Велчев да каже,
да каже, още разкаже
със дълга какво си направи
и колко нази завлече?
Не питай юначе, мълчи си,
че да не та чуй Генерал!
Щото кво каже, туй става.
Кога си поиска тогава
той за ушите ще хване.
Ама нещо не му се май иска,
не му се иска, не стиска...

Тук баба Кера Керачина се разплака. Аз също почувствах, че очите ми се пълнят със сълзи. "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!" - си казах сам на себе си, и запалих една от контрабандните цигари.

техната верица