На samvoin


Тъжни били тез кервани
на каруци и на коне.
"Тежка ще я участта ни,
роден край нас щом ни неще!"

Прогонени са от звяра
във фес ален и от Аллах,
бягат те за права вяра
от дом бащин, станал на прах...

Кълнeли са с луда болка,
и на сърце, и на очи.
Насред пътя богомолка,
а керванът напред върви...

Иде пладне, душно пладне.
"На водица, та си отпий!"
Назад - булка ще припадне,
напред - мъж ще се напий.

Облак вий снага космата
и затулва небе сиво.
Натежават в кал краката,
и е страшно, и е криво.

Обръщат се със кръст Божи
и с молитва са на уста:
- О, Господи, как тъй може
толкоз мъка във тез сърца!?

Отминава буря страшна
и стон, и гръм там затихва,
а в душата кална, прашна
неправдата не утихва.

Грейна слънце и се смее,
със милувка ги ласкай.
Топлината не ги грее,
мокро куче бясно лай.

Слънце топло не ги радва,
не ги мамят красоти.
В сърцата им - остра брадва,
в душите им - ярост ври.

Тежък път са те поели,
тежък, към неизвестен край.
Радостите - овдовели,
бъдещето - кой го знай...

30.10.1990 г.
Варна