В Новогодишната вечер оркестърът на Горан Брегович беше с нас, а гласът на Есма Реджебова вкара смисъл в сърцата ни.

В малкото варненско село Засмяно някога живееше Колю Чолака, овчар, сакат с едната ръка, която липсваше от лакътя. Та този Колю беше единственият  човек на света, който можеше да запали огън на открито, когато валеше дъжд. Как го правеше, само той си знаеше, но беше фантастично да гледаш огъня как гори сред полето, което се къпеше в дъжд.
Та ние, циганите сме като този горящ сред дъжда огън - борим се всячески да оживеем в една среда, която никога не е била благосклонна към нас; борим се, за да не загубим живеца, който е в основата не само на всичко, но и на самата магия, наречена живот. Тази борба присъства в нашите песни и в нашите танци; в нашата обич и в нашата омлаза; в нашата мъка и в нашата радост; в нашите лъжи и кражби и във всяко наше деяние. Тя си е лично наша, непозната за "другия", който не е частица от нас и който не е като нас; който не може да яде и да пие с нас и да играе игрите ни; да ни обича, да язди конете ни и да кове желязото, от което правим потковите на конете си, които трябва да издържат  по безкрайно дългия път до звездите и обратно. Да, ние, циганите, сме като този абсурден огън на бай Колю Чолака, горящ в дъжда.