Думите са живата тъкан на нашата памет, защото те обозначават понятия, които са вечни като самия живот. И ако те си съвпадат, значи езиците ги сближава нещо общо и еднакво - една или близка територия, общ произход на езика, една посока на движение в мировото пространство, както и близост на това време, като хронология.
     Хората са градили фундамента на историята на основата на езика - най-достоверния исторически паметник, който не може да бъде присвоен, нито може да бъде видоизменен по желание на когото и да е. В продължение на векове се е събирал неимоверно голям запас от устно творчество - легенди, приказки, притчи, молитви и заклинания и след появата на писмеността тя просто не е могла да обхване всичко, което се е знаело и се е предавало от уста на уста. И до сега този устен словесен запас не се е изчерпал от колективната памет на който и да е народ, а продължава да попълва речта му.
     На някои може и да не им хареса, че между цигани и българи има индикатори на много общо, но това не е зависело от ничие желание през вековете, а е било историческа даденост. На тези някои, които сънуват "чиста" етническа държава, ще кажа, че живеят в пещерите на своите заблуди и незнания; че историята не е любовница, която можеш да купиш с многото си пари. Историята е такава, каквато са я правили предчите ни и ще бъде такава, каквато я направим самите ние - докато сме живи.
     Думите са непоклатими паметници на историята на всеки народ. Те се раждат, развиват се, изменят се, забравят се, но никога не умират.
     Магическата сила на думитеу останала още от дълбока древност и минала през различните превъплащения на устното творчество, е строго кодирана. Тя има сила само тогава, когато този код бъде разчетен правилно, защото неговите послания са само в положителния спектър на човешките действия. Думите, изпраднени от съдържание,  не носят послания. Те не съдържат код, който да се разчете без прилагането на принуда, сила или невъобразим популизъм. На народите, докарани до отчаяние, силата на словото се концентрира единствено във фалшивото чувство на патриотизъм, изповядан от тъй наречения тип "кабинетни патриоти". Този техен патриотизъм винаги е определен за дадена категория и е против друга категория от общото население на дадената страна.  И "отчаяните" търсят два пътя за себеизява или спасение по площади, митинги и сборища на неонацисти и национал-социалисти. Повярвали в лидерине си, те ги следват като ловни хрътки, до момента, до като не разберат, че техните "вождове" постоянно изяждат всичко от улова. Точно поради "улова" се получи срив между Расате и Сидеров. 
     Истински отчаяните очакват да намерят спасение в Църквата, понеже си мислят, че само там думите имат и друго измерение. И е страшно разочарованието, че именно в Църквата най-ясно си личат разминаванията между думи и дела.