Постинг
06.12.2014 21:02 -
притчи
Автор: kabuli
Категория: Лични дневници
Прочетен: 932 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.12.2014 21:08
Прочетен: 932 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 06.12.2014 21:08
Двата рая
Свършили земните дни на дядо Христо. Душата му с радост се понесла към отвъдното, очакваща с нетърпение срещата със своя адаш.
Летейки в безкрая, тя дочула кучешки лай. Обърнала се, и що да види - душата на верното му куче Караман тича след нея.
- О, Боже мили, що търсиш тук, Карамане?
- Ами където ти, там и аз! Дълги 15 години си служихме вярно един на друг! Та като ти се възнесе, и аз подир теб! Къде без мен! - отвърнала душата на Караман.
И изведнъж се озовали пред райските порти. Почукала душата на дядо Христо и пред тях застанал служител, който ги попитал със строг глас:
- Вие, двамата, за Рая ли?
- Да, да, за Рая, светецо! - отвърнала развълнувана душата на дядо Христо.
- Добре, но кучета не се допускат!
- А мога ли да вляза и да разгледам, а? - попитала душата на стареца. - Ако ми хареса, кучето остава вън. Да си търси спасението, защото аз не съм го канил да дойде подир мен.
- Влез, ама повече от половин час не може!
Преди да влезе в Рая душата на дядо Христо намигнала на душата на Караман и се разбрали. Тя се отдръпнала, свила се на кълбо и зачакала.
След половин час душата на дядо Христо отворила вратата.
- Карамане, вътре е чудесно! От прекрасно по-прекрасно, ама без теб ми е криво, приятелче! Хайде, да се махаме!
И двете души полетели в безкрая на отвъдното.
За най-голямо учудване се озовали пак пред портите на Рая.
- Ало, имали някой тук? - почукала на портите душата на дядо Христо.
- Да, има! - отговорил белобрад старец, облякън целия в бяло.
- Ние сме…
- Знаем кои сте - отговорил старецът. - Хайде, влезте вътре!
- Ама и с Караман ли?
- Разбира се, че и с Караман! Тук, в Рая, всеки е със своите близки.
И докато си говорели със свети Петър отсреща се задала душата на баба Христина, която се хвърлила върху дядо Христо и запрегръщала Караман.
- О, сбрахми се най-после, мили мой! И с Караман си ми дошъл!
- Светецо, преди да дойдем при вас, бяхме в Рая, ама там не допуснаха верния ми Караман. Сега съм пак в Рая, където и Караман е с мен, и добрата ми бабичка е до мен. Кой рай е истински?
- Дядо Христо, хората се раждате на грешната земя и живеете на нея в свой измислен Рай. Но до истинския Рай достигат само тези, които през живота си не са изоставили най-близките до себе си - независимо дали ще бъдат божии чеда или животински твари.
Нуждата
- Двама братя биле в гората за дърва. Напълнили чувалите и тръгнали за към къщи. Не след много по-малкият брат казал:
- Батко, хайде да си починем, защото моят чувал взе да ми тежи много. Едва стоя на краката си.
Починали и тръгнали, но след около десет минути време пак се чула молбата на по-малкия за почивка.
- Братко, с твоите почивки ще пристигнем у дома тогава, когато вече за печките няма да са нужни дърва. Събери малко повече сили и търпение, за да се приберем по светло, че вечерта настъпва много бързо.
Да, ама братът се седнал на земята и казал задъхан, че повече и да иска, не може да продължи, без да си почине по-дълго време.
По-големият брат осттавил чувала с дървата на земята и влязъл в първия селски двор, като взел да бере ябълки. Видял го стопанинът, грабнал сопата и се развикал:
- Крадец! Крадец! Обират ми ябълките!
- Братче, грабвай си чувала, че тук ще ни пребият от бой!
По-малкият брат бързо метнал чувала на гърба си и взел да бяга толкова бързо, че по-големият останал назад.
- Е, не ти ли тежеше чувала, когато ни гониха, братко мой? - го попитал с усмивка брат му.
- Страхът ми даде сила и аз въобще не почуствах тежестта му.
- Не страхът, братче, а нуждата е тази, която ни дава сила, търпение и упование. На нас не ни остава нищо друго, освен да се молим на добрия Бог да ни се случват само добри неща.
Пътят за Ада
Случила се беда в завода, при която имало три жертви - двама работника и един началник. Тримата попаднали на широк път, по който вървели в редици душите на умрелите.
- За къде така бе, хора? - попитал Стамат, който бил работник, ама със специален статут - бил браговчед на началника.
- Към Разклона на истината.
- Какъв е този разклон на истината?
- Вървете и ще разберете.
След няколко космически часа, които на земята биле равни на няколко десетки години, трите души застанали на разклона.
Надясно пътят бил като първокласна немска магистрала - осветена и гладка. Наляво било като селски път, който не бил виждал ремонт от времето на Тодор Живков.
- Ами сега, на къде?
- Изборът е ваш, но той ще зависи от това какъв живот сте водили на земята - им казал появилият се изневиделица белобрад старец.
- Ха сега, де! - казала душата на началника. - А нас ни учеха, че човек попада в Рая или в Ада, без право на избор... Аз тръгвам по немската магистрала... Не, не! Струва ми се, че това е някаква уловка от типа на "Скрита камера". Ще си остана тук и ще чакам!
- Където братовчеда, там съм и аз! - казала душата на Ставри
Душата на на работника тръгнала по левия път.
- Боже, отведи ме в Рая, че поне тук да си почина като австрийски пенсионер на нашето море! - се помолила се тя.
В далечината се чул шум от камион с надпис "Титан".
- Ей, щом стигнем този разклон, винаги има кандидати за Ада. Днес Сатаната ще се зарадва! Камионът е пълен с адови души.
ПОУКА: Не винаги магистралите са верния път.
Мишката от хамбара
Биле години на урожаи и хамбарите биле препълнени със зърно, а селяните - доволни. Мишките в хамбарите също биле доволни, защото не им било нужно да обикалят по полето, в търсене на храна.
Но настъпили сушеви и гладни времена, и хамбарите бързо взели да се изпразват.
- Е, жено, днес изгребах последното зърно от хамбара! - казал с мъка в гласа си селянинът. - Последното нещо, което видях в него беше мишката.
Мишката се видяла в чудо. Ами сега с какво ще храни своите малки мишлета. Как ще устои на глада и как ще ги предпази от него. И се решила на нещо, което преди това не би могла и да си представи - напуснала изпразнения хамбар с мишленцата си и тръгнала да търси друг.
След дълго пътуване и лутане излязла на пътя, на който била спряна каруца. Побързали и се качили на нея, като се скрили между чувалите.
Късно през нощта каруцата спряла пред осветените прозорци на един ресторант и каруцаря взел да разтоварва чувалите, които биле пълни със зарзават и зеленчуци. Мишката и мишленцата се шмугнали в ресторанта и бързо открили кухнята, от която миришело на различни ястия, приятно и вкусно.
- Боже Моузе (така се казвал бога на мишките) благодаря ти, че докара сушата на село, която изпразни селския хамбар, за да разбера, че има живот и извън него. Инак щеше да си умра, без да съм видяла свят!
И докато била изпаднала в религиозен транс, била застигната от смъртта - в едно с мишленцата си - приела формата на голям мокър, тежък парцал и една псувня:
- Мамка им на тези тъпи мишки! Защо не си седят на село, ами се врат на гражданите в краката!
ИЗВОД: На мишките никога не им е вървяло.
Не забравяй
- Момичето ми, знам, че да завършиш медицина е твоята цел, която дава смисъл на живота ти. Да станеш лекар, ще е венеца на мечтите ти и ще зарадваш майка си. - Ето, виж на тази снимка как лешоядът чака смъртта на умиращото от глад детенце.
- Боже, това е ужасяващо!
- Няма нищо по-потресаващо на света от смъртта му, при положение, че тези, които са го обрекли на гладна смърт, преяждат до безпаметност… А на тази снимка виж как малката лястовичка брани пиленцето си от сокола. Тази малка птичка е по-голям герой от всички войници на земята, сеещи след себе си смърт, по заповед на тези, които живеят в разкош и лъжи.
- Майко, какво искаш да ми кажеш?
- Много от днешните момичета слагат най-святото нещо на жената по-назад, в стремежа си да станат независими в живота си, чрез професионална реализация. В това нямаше да има нищо лошо, ако те не забравяха да станат майки. Майчинството е най-святото нещо в живота на една жена. Стани лекар и се бори да няма умиращи от глад и в мизерия деца, но не забравяй да станеш и майка, моето момиче.
Изповед
- Защо плачеш момче? - попитал Мъдреца младия мъж, който бил облян в сълзи.
- Живея с жена си от седемнадесет години, а едва днес научих, че тя ми е изневерявала. Чувствам се предаден от човека, когото обичах повече от себе си. Да не бях е срещал!
- Млади човече, хората, които срещаме по пътя на живота си са винаги тези, които трябва да срещнем. Те или ни носят радост, или ни потапят в мъка и разочарования, но са винаги нашите учители, показващи ни кое е добро и кое е лошо.
- А толкова щастливи мигове изживяхме с нея! Нямаше по-радостни от нас, когато ни се раждаха децата!
- Да, изживяното от човек е неизбежно. Дали ще е раждането на дете или ще е смъртта на дете, няма значение, защото заменянето на на реалността с бъдещи явления e нашата най-реална заблуда. Тук „ако” и „може би” са без смисъл. Изживяното е трябвало да се изживее, за да ни научи на едно: дните ни не са като банкноти, еднакви до безпогрешност, за да "имаме нужда" от тяхното фалшифициране, когато сме изпаднали в черната дупка на житейското ни невежество, с мисълта да се измъкнем от нея.
- Да, но едва днес разбарах, че моментът, в който я срещнах, беше момент на заблуди и лъжи…
- Не, младежо! Моментът, в който ти си срещнал жена си е бил най-правилния момент в живота ти до него ден и час. И най-големите войни, донесли огромни беди на този свят, са започвали от онзи момент, който винаги е бил най-правилния. И благодарение на мъките и загубите, които преживяваме от грешността на заблудите си в правотата на действията си, ние вървим напред, готови да започнем нещо ново, без да подозиламе, че можем пак да сгрешим. Освен ако не се стремим към умишлени „грешки”, за да оправдаем себе си пред хората и историята, с която рано или късно ще бъдат запознати и нашите деца.
- Свърши се с моята обич към нея! Да, защото нейната обич към мен е била отдавна свършена.
- Никога не носи ключа на лошите си спомени у теб! Хвърли го в океана на забравата. Миналото си е минало, защото е свършило е и е приключило. Защото ако постоянно живеехме с лошите спомени, то никога нямаше да усетим красотата на розата и нейното опияняващо ухание. Никога не тъжи до безкрай за изгубеното, защото то няма да се върне. Приемай живота и смъртта като двете колела на битието, което идва от безкрайността и отива към безкрайността. За това бъди добър, защото добрият човек е свободен. Дарявайки добрина, ти даряваш свобода на привидно свободните, които са оковани във веригите на своите неизпълними желания и стремления, често пъти носещи смърт и мъка.
Върни се децата си и ги прегърни, като простиш за изневярата на жена си, защото тя е тяхната майка и ти прощаваш не на жена си, а на майката на твоите деца.
И запомни млади човече:
Всеки ден от живота ни е подарък от този, към когото ние отправяме горещи молитви в радостни и тъжни моменти. Постарай се да вземеш най-хубавото от този ден!
Тополата и розовия храст
Оженил се снажният Петър за красивата и нежна Кера. Той бил толкова силно влюбен в нея, че в скоро време тя се превърнала в негова пълна господарка - изпълнявал тихо, кротко и безропотно всяка нейна прищевка. Хората на село си говорили с почуда как от снажния красавец Петър нямало и следа. Той се бил станал нейн покорен слуга.
Един ден баща му го завел до чудноватото дърво, което растяло в края на селото и било неговата забележителност.
- Синко, можеш ли да ми кажеш какво е това дърво? - попитал бащата.
- Било е някога топола, тате - отвърнал Петър.
- Да, момчето ми, било е някога стройна топола, а сега е само топола, обгърната от розовия храст. Красиво е, нали! Розите цъфтят и на върха й, но за сметка на това тополата съхне и вехне, задушена от тях. Не бъди като тази топола, момчето ми, защото жена ти се превърна в розов храст. Пази се от задушаването на розите, синко! Няма по-страшна красота от тази, която е за сметка на друга, повехнала красота.
На автобусната спирка
- Защо се засмя изведнъж, без да има защо?
- Защото точно сега всички, които виждаш на спирката ще ги накарам да мислят само за едно.
- И как ще ги накараш да мислят всички само за едно, точно сега? И за какво ще мислят всички, точно сега?
- За пари, приятелю, за пари и за нищо друго… Какво, не вярваш ли? Искаш ли да ти докажа?
- Докажи!
Иван Бръкнал в джоба си и хвърлил на тротоара монета от един лев, която иззвъняла и се търкулнала до краката на старица, която седяла на пейка.
В този момент всички бръкнали в джобовете си, да не би монетата да е изпаднала от тях, а бабичката благодарила на Бог, който и пратил едното левче.
- Благодаря ти Боже за единия хляб!
- Приятелю, хората мислят винаги само за едно и за нищо друго - за пари, с които едни да си купят хляба за днес, а други - стометрова яхта.
Какво значи да си силен човек
- Дядо, какво значи да си силен човек?
- Много значи да си силен човек, момчето ми. Зависи от обстоятелствата.
- Не бе, дядо! Чух да казват, че дядо Стоян бил силен човек, а той е толкова слаб, че да го духнеш, ще падне.
- Не всякога трябва човек да се въдприема по силата на мускулите си, момче. А дядо ти Стоян е силен не тялом, а духом и защото той от години е разбрал, че освен физическата сила има и друга, която я притежават малцина.
Той е намерил онази сила, която водейки го по пътя на предците, го е качила на неговия собствен път.
Макар и с физически недъг, той е победил онези трудности, които биха накарали мнозина да се откажат от борбата с тях. Учейки се от знаещите и можещите, четейки мъдреците, той е придобил силата на знанието, която в повечето случаи липсва на онези, които упражняват силови спортове, а и техният свят свършва с дебелия край на бухалката.
Макар и неподвижен, дядо ти Стоян има дом и семейство, на което могат да завидят доста от имащите се за порядъчни. Неговото семейство му дава сили за живот и смисъл в живота.
И още нещо, момчето ми: дядо ти ти Стоян е срещал десетки пъти смъртта и за това обича до безкрайност живота. А не забравяй, че той освен че е един добър писател, е и мой брат, а от книгите му извира любов към живота и борба със смъртта.
Свършили земните дни на дядо Христо. Душата му с радост се понесла към отвъдното, очакваща с нетърпение срещата със своя адаш.
Летейки в безкрая, тя дочула кучешки лай. Обърнала се, и що да види - душата на верното му куче Караман тича след нея.
- О, Боже мили, що търсиш тук, Карамане?
- Ами където ти, там и аз! Дълги 15 години си служихме вярно един на друг! Та като ти се възнесе, и аз подир теб! Къде без мен! - отвърнала душата на Караман.
И изведнъж се озовали пред райските порти. Почукала душата на дядо Христо и пред тях застанал служител, който ги попитал със строг глас:
- Вие, двамата, за Рая ли?
- Да, да, за Рая, светецо! - отвърнала развълнувана душата на дядо Христо.
- Добре, но кучета не се допускат!
- А мога ли да вляза и да разгледам, а? - попитала душата на стареца. - Ако ми хареса, кучето остава вън. Да си търси спасението, защото аз не съм го канил да дойде подир мен.
- Влез, ама повече от половин час не може!
Преди да влезе в Рая душата на дядо Христо намигнала на душата на Караман и се разбрали. Тя се отдръпнала, свила се на кълбо и зачакала.
След половин час душата на дядо Христо отворила вратата.
- Карамане, вътре е чудесно! От прекрасно по-прекрасно, ама без теб ми е криво, приятелче! Хайде, да се махаме!
И двете души полетели в безкрая на отвъдното.
За най-голямо учудване се озовали пак пред портите на Рая.
- Ало, имали някой тук? - почукала на портите душата на дядо Христо.
- Да, има! - отговорил белобрад старец, облякън целия в бяло.
- Ние сме…
- Знаем кои сте - отговорил старецът. - Хайде, влезте вътре!
- Ама и с Караман ли?
- Разбира се, че и с Караман! Тук, в Рая, всеки е със своите близки.
И докато си говорели със свети Петър отсреща се задала душата на баба Христина, която се хвърлила върху дядо Христо и запрегръщала Караман.
- О, сбрахми се най-после, мили мой! И с Караман си ми дошъл!
- Светецо, преди да дойдем при вас, бяхме в Рая, ама там не допуснаха верния ми Караман. Сега съм пак в Рая, където и Караман е с мен, и добрата ми бабичка е до мен. Кой рай е истински?
- Дядо Христо, хората се раждате на грешната земя и живеете на нея в свой измислен Рай. Но до истинския Рай достигат само тези, които през живота си не са изоставили най-близките до себе си - независимо дали ще бъдат божии чеда или животински твари.
Нуждата
- Двама братя биле в гората за дърва. Напълнили чувалите и тръгнали за към къщи. Не след много по-малкият брат казал:
- Батко, хайде да си починем, защото моят чувал взе да ми тежи много. Едва стоя на краката си.
Починали и тръгнали, но след около десет минути време пак се чула молбата на по-малкия за почивка.
- Братко, с твоите почивки ще пристигнем у дома тогава, когато вече за печките няма да са нужни дърва. Събери малко повече сили и търпение, за да се приберем по светло, че вечерта настъпва много бързо.
Да, ама братът се седнал на земята и казал задъхан, че повече и да иска, не може да продължи, без да си почине по-дълго време.
По-големият брат осттавил чувала с дървата на земята и влязъл в първия селски двор, като взел да бере ябълки. Видял го стопанинът, грабнал сопата и се развикал:
- Крадец! Крадец! Обират ми ябълките!
- Братче, грабвай си чувала, че тук ще ни пребият от бой!
По-малкият брат бързо метнал чувала на гърба си и взел да бяга толкова бързо, че по-големият останал назад.
- Е, не ти ли тежеше чувала, когато ни гониха, братко мой? - го попитал с усмивка брат му.
- Страхът ми даде сила и аз въобще не почуствах тежестта му.
- Не страхът, братче, а нуждата е тази, която ни дава сила, търпение и упование. На нас не ни остава нищо друго, освен да се молим на добрия Бог да ни се случват само добри неща.
Пътят за Ада
Случила се беда в завода, при която имало три жертви - двама работника и един началник. Тримата попаднали на широк път, по който вървели в редици душите на умрелите.
- За къде така бе, хора? - попитал Стамат, който бил работник, ама със специален статут - бил браговчед на началника.
- Към Разклона на истината.
- Какъв е този разклон на истината?
- Вървете и ще разберете.
След няколко космически часа, които на земята биле равни на няколко десетки години, трите души застанали на разклона.
Надясно пътят бил като първокласна немска магистрала - осветена и гладка. Наляво било като селски път, който не бил виждал ремонт от времето на Тодор Живков.
- Ами сега, на къде?
- Изборът е ваш, но той ще зависи от това какъв живот сте водили на земята - им казал появилият се изневиделица белобрад старец.
- Ха сега, де! - казала душата на началника. - А нас ни учеха, че човек попада в Рая или в Ада, без право на избор... Аз тръгвам по немската магистрала... Не, не! Струва ми се, че това е някаква уловка от типа на "Скрита камера". Ще си остана тук и ще чакам!
- Където братовчеда, там съм и аз! - казала душата на Ставри
Душата на на работника тръгнала по левия път.
- Боже, отведи ме в Рая, че поне тук да си почина като австрийски пенсионер на нашето море! - се помолила се тя.
В далечината се чул шум от камион с надпис "Титан".
- Ей, щом стигнем този разклон, винаги има кандидати за Ада. Днес Сатаната ще се зарадва! Камионът е пълен с адови души.
ПОУКА: Не винаги магистралите са верния път.
Мишката от хамбара
Биле години на урожаи и хамбарите биле препълнени със зърно, а селяните - доволни. Мишките в хамбарите също биле доволни, защото не им било нужно да обикалят по полето, в търсене на храна.
Но настъпили сушеви и гладни времена, и хамбарите бързо взели да се изпразват.
- Е, жено, днес изгребах последното зърно от хамбара! - казал с мъка в гласа си селянинът. - Последното нещо, което видях в него беше мишката.
Мишката се видяла в чудо. Ами сега с какво ще храни своите малки мишлета. Как ще устои на глада и как ще ги предпази от него. И се решила на нещо, което преди това не би могла и да си представи - напуснала изпразнения хамбар с мишленцата си и тръгнала да търси друг.
След дълго пътуване и лутане излязла на пътя, на който била спряна каруца. Побързали и се качили на нея, като се скрили между чувалите.
Късно през нощта каруцата спряла пред осветените прозорци на един ресторант и каруцаря взел да разтоварва чувалите, които биле пълни със зарзават и зеленчуци. Мишката и мишленцата се шмугнали в ресторанта и бързо открили кухнята, от която миришело на различни ястия, приятно и вкусно.
- Боже Моузе (така се казвал бога на мишките) благодаря ти, че докара сушата на село, която изпразни селския хамбар, за да разбера, че има живот и извън него. Инак щеше да си умра, без да съм видяла свят!
И докато била изпаднала в религиозен транс, била застигната от смъртта - в едно с мишленцата си - приела формата на голям мокър, тежък парцал и една псувня:
- Мамка им на тези тъпи мишки! Защо не си седят на село, ами се врат на гражданите в краката!
ИЗВОД: На мишките никога не им е вървяло.
Не забравяй
- Момичето ми, знам, че да завършиш медицина е твоята цел, която дава смисъл на живота ти. Да станеш лекар, ще е венеца на мечтите ти и ще зарадваш майка си. - Ето, виж на тази снимка как лешоядът чака смъртта на умиращото от глад детенце.
- Боже, това е ужасяващо!
- Няма нищо по-потресаващо на света от смъртта му, при положение, че тези, които са го обрекли на гладна смърт, преяждат до безпаметност… А на тази снимка виж как малката лястовичка брани пиленцето си от сокола. Тази малка птичка е по-голям герой от всички войници на земята, сеещи след себе си смърт, по заповед на тези, които живеят в разкош и лъжи.
- Майко, какво искаш да ми кажеш?
- Много от днешните момичета слагат най-святото нещо на жената по-назад, в стремежа си да станат независими в живота си, чрез професионална реализация. В това нямаше да има нищо лошо, ако те не забравяха да станат майки. Майчинството е най-святото нещо в живота на една жена. Стани лекар и се бори да няма умиращи от глад и в мизерия деца, но не забравяй да станеш и майка, моето момиче.
Изповед
- Защо плачеш момче? - попитал Мъдреца младия мъж, който бил облян в сълзи.
- Живея с жена си от седемнадесет години, а едва днес научих, че тя ми е изневерявала. Чувствам се предаден от човека, когото обичах повече от себе си. Да не бях е срещал!
- Млади човече, хората, които срещаме по пътя на живота си са винаги тези, които трябва да срещнем. Те или ни носят радост, или ни потапят в мъка и разочарования, но са винаги нашите учители, показващи ни кое е добро и кое е лошо.
- А толкова щастливи мигове изживяхме с нея! Нямаше по-радостни от нас, когато ни се раждаха децата!
- Да, изживяното от човек е неизбежно. Дали ще е раждането на дете или ще е смъртта на дете, няма значение, защото заменянето на на реалността с бъдещи явления e нашата най-реална заблуда. Тук „ако” и „може би” са без смисъл. Изживяното е трябвало да се изживее, за да ни научи на едно: дните ни не са като банкноти, еднакви до безпогрешност, за да "имаме нужда" от тяхното фалшифициране, когато сме изпаднали в черната дупка на житейското ни невежество, с мисълта да се измъкнем от нея.
- Да, но едва днес разбарах, че моментът, в който я срещнах, беше момент на заблуди и лъжи…
- Не, младежо! Моментът, в който ти си срещнал жена си е бил най-правилния момент в живота ти до него ден и час. И най-големите войни, донесли огромни беди на този свят, са започвали от онзи момент, който винаги е бил най-правилния. И благодарение на мъките и загубите, които преживяваме от грешността на заблудите си в правотата на действията си, ние вървим напред, готови да започнем нещо ново, без да подозиламе, че можем пак да сгрешим. Освен ако не се стремим към умишлени „грешки”, за да оправдаем себе си пред хората и историята, с която рано или късно ще бъдат запознати и нашите деца.
- Свърши се с моята обич към нея! Да, защото нейната обич към мен е била отдавна свършена.
- Никога не носи ключа на лошите си спомени у теб! Хвърли го в океана на забравата. Миналото си е минало, защото е свършило е и е приключило. Защото ако постоянно живеехме с лошите спомени, то никога нямаше да усетим красотата на розата и нейното опияняващо ухание. Никога не тъжи до безкрай за изгубеното, защото то няма да се върне. Приемай живота и смъртта като двете колела на битието, което идва от безкрайността и отива към безкрайността. За това бъди добър, защото добрият човек е свободен. Дарявайки добрина, ти даряваш свобода на привидно свободните, които са оковани във веригите на своите неизпълними желания и стремления, често пъти носещи смърт и мъка.
Върни се децата си и ги прегърни, като простиш за изневярата на жена си, защото тя е тяхната майка и ти прощаваш не на жена си, а на майката на твоите деца.
И запомни млади човече:
Всеки ден от живота ни е подарък от този, към когото ние отправяме горещи молитви в радостни и тъжни моменти. Постарай се да вземеш най-хубавото от този ден!
Тополата и розовия храст
Оженил се снажният Петър за красивата и нежна Кера. Той бил толкова силно влюбен в нея, че в скоро време тя се превърнала в негова пълна господарка - изпълнявал тихо, кротко и безропотно всяка нейна прищевка. Хората на село си говорили с почуда как от снажния красавец Петър нямало и следа. Той се бил станал нейн покорен слуга.
Един ден баща му го завел до чудноватото дърво, което растяло в края на селото и било неговата забележителност.
- Синко, можеш ли да ми кажеш какво е това дърво? - попитал бащата.
- Било е някога топола, тате - отвърнал Петър.
- Да, момчето ми, било е някога стройна топола, а сега е само топола, обгърната от розовия храст. Красиво е, нали! Розите цъфтят и на върха й, но за сметка на това тополата съхне и вехне, задушена от тях. Не бъди като тази топола, момчето ми, защото жена ти се превърна в розов храст. Пази се от задушаването на розите, синко! Няма по-страшна красота от тази, която е за сметка на друга, повехнала красота.
На автобусната спирка
- Защо се засмя изведнъж, без да има защо?
- Защото точно сега всички, които виждаш на спирката ще ги накарам да мислят само за едно.
- И как ще ги накараш да мислят всички само за едно, точно сега? И за какво ще мислят всички, точно сега?
- За пари, приятелю, за пари и за нищо друго… Какво, не вярваш ли? Искаш ли да ти докажа?
- Докажи!
Иван Бръкнал в джоба си и хвърлил на тротоара монета от един лев, която иззвъняла и се търкулнала до краката на старица, която седяла на пейка.
В този момент всички бръкнали в джобовете си, да не би монетата да е изпаднала от тях, а бабичката благодарила на Бог, който и пратил едното левче.
- Благодаря ти Боже за единия хляб!
- Приятелю, хората мислят винаги само за едно и за нищо друго - за пари, с които едни да си купят хляба за днес, а други - стометрова яхта.
Какво значи да си силен човек
- Дядо, какво значи да си силен човек?
- Много значи да си силен човек, момчето ми. Зависи от обстоятелствата.
- Не бе, дядо! Чух да казват, че дядо Стоян бил силен човек, а той е толкова слаб, че да го духнеш, ще падне.
- Не всякога трябва човек да се въдприема по силата на мускулите си, момче. А дядо ти Стоян е силен не тялом, а духом и защото той от години е разбрал, че освен физическата сила има и друга, която я притежават малцина.
Той е намерил онази сила, която водейки го по пътя на предците, го е качила на неговия собствен път.
Макар и с физически недъг, той е победил онези трудности, които биха накарали мнозина да се откажат от борбата с тях. Учейки се от знаещите и можещите, четейки мъдреците, той е придобил силата на знанието, която в повечето случаи липсва на онези, които упражняват силови спортове, а и техният свят свършва с дебелия край на бухалката.
Макар и неподвижен, дядо ти Стоян има дом и семейство, на което могат да завидят доста от имащите се за порядъчни. Неговото семейство му дава сили за живот и смисъл в живота.
И още нещо, момчето ми: дядо ти ти Стоян е срещал десетки пъти смъртта и за това обича до безкрайност живота. А не забравяй, че той освен че е един добър писател, е и мой брат, а от книгите му извира любов към живота и борба със смъртта.
Вълнообразно
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
