Билхванат най-големият противник на властта.
  Властниците го заточили на далечен безлюден остров, сред океана, за десет години.

     И нали бил борбен, той скоро си направил колиба, уловил диви птици и животни, научил се да разпознава растенията, които ставали за ядене и билките, които му помагали на здравето.

     Да, но самотата взела да го убива бавно. Бунтовникът бил лишен от своето най-важно оръжие - хората. Изпадайки в униние, той взел горещо да се моли на Бог да му изпрати спасение.

    С месеци, всяка сутрин и всяка вечер били отправяни горещи молби към Създателя, но той като че ли бил глух и ням. Отчаянието било пълно и той бил на границата на полудяването.

     Един ден небето било раздирано от мощни гръмотевици. Една от тях паднала върху колибата му и тя пламнала.

      - Господи, хората ми отнеха свободата, а Ти ме лиши от подслон! Нима борбата ми за по-добър живот е престъпление, Господи? - заридал отчаяно, обладан от безмерна мъка и тъга.

     Легнал изтощен на земята, като решил да сложи край на живота си. И тъкмо сънят го бил унесъл, когато бил разбуден от двама моряка.

         - Стани, човече! Ти си спасен!

     - Боже милостиви! Аз вече пета година съм на този прокълнат остров! Как ме открихте?

     - Ами от пушеците, които видяхме.

     - Благодаря ти, Господи! Ти ми запали колибата, но ме дари с желаната свобода!