ЗА СЕБЕ СИ, С ДУМИ ПРОСТИ
                                                                                                                                           
     Родил съм се в къщата на дядо ми Илия в Толбухин през 1952 г., в третата година след неговото преименуване от Добрич в Толбухин, станало с указ 871, обнародван на 25.Х.1949 г.
Първата ми глътка въздух била  в деня Връбница (Цветница). Майка ми ме е кръстила Върбан, тъй като съм дошъл с името си. Родил съм се безобразно слаб и хилав и оживяването ми е зависело от прищявката на съдбата. Самото ми появяване е създало проблем между баща ми и майка ми. Те по това време, кой знае защо, са биле разделени, а след като ме и видял, той съвсем решил да я остави, защото съм бил неестествено бял за представата за циганско дете. На това отгоре съм имал и златноруса коса, което затвърдило съмненията, породили се в душата на 29 годишния Илия, далъ красивата му 22 годишна жена не е прегрешила с някого. Още повече, че аз съм второто момче, а първото (брат ми Георги - 1950 - 2004) си е напълно едно черничко циганско момченце. 
     Разбира се, че баща ми е имал пълни основания да се съмнява, още повече, че между 10 и 12% от нас не са заченати от този, на когото с любов или пълна омраза казваме “баща”.
     Смъртта, изгонена от положените по мен грижи от вуйни и баби, си отишла и аз съм придобил правото на живот. След като баща ми разстрелял от упор всичките си съмнения, бил сигурен, че и сред циганите по някога може да се роди дете, което да прилича дасйсте (на българин), ме приел веднъж и за винаги за свое. Не ми е ясно обаче защо след 40 дни съм заведен в списъка на живите, и този четиридесети ден се паднал точно на първи май.  Обаче пък ми било сменено името от Върбан на Димитър, на брата на баща ми. Майка се съгласила, понеже майка ъ се е казвала Димитра.  А и Връбница се е падала на 31 март по Юлиянския календар, по който празнувахме църковните празници.
     Много пъти съм чувал и продължавам да чувам, че аз не приличам на циганин. Разбира се това ме дразни защото сравнението е конотативно и то е не по-малко обидно от имплицитното твърдение. Изказвайки хвалебствени прилагателни към мен, хвалещите едва ли си дават сметка, че така изказват отрицателното си виждане към другите цигани, към които и аз принадлежа – т.е. те ме обиждат по индиректен начин.
     Не знам защо другите си мислят, че циганите едва ли не са се предвижвали като херметизирани. Чрез движението си в мировото пространство от изток на запад към Европа циганоговорящите племена чрез своите контакти са отдавали и приемали генен поток като част от общия генетичен фонд. При не малка част от тях се забелязват общи и сходни антропологични характеристики (в тесния смисъл) със заобикалящите ги “други”.Така че окончателната личностна определеност “ти не приличаш на циганин!”, насочена към отделен техен представител, го поставя извън общите характеристики на така добре познатия ни образ на циганина. И точно тук е грешката, защото чрез положителните качества на отделната личност се игнорира цялата група, от която е този, който “не прилича на циганин”. Това може да произлиза и от припознаване на антропологичните характеристики като общи; от желание за отделяне на познатата личност от групата, която по право е носител на негативизъм и приобщаването ъ към групата на “другите”. Колкото и парадоксално да звучи, това явление на припознаване доказва действителното съществуване на генетичен обмен между циганите и другите, което в определени случаи по неясни пътища разчупва леда между  субектите, размивайки границите на етническото различие.
     Баща ми Илия Атанасов Стоянов е роден през 1923 г. в село Ботево (варненско), а майка ми Елена Илиева Николова е родена в Добрич през 1930 година. Първата жена на баща ми умира много млада (1948), ненавършила и двадесет и пет години, оставяйки две момичета. По-голямата Калина (1943) е кръстена на майката на дядо Атанас (баба на баща ни) и на леля ми Калина (1925 - 1942), а помалката (1945) - на баба си Кера, майка на майка им, която ги е отгледала.
     Със сигурност баща ми е познавал майка ми, тъй като тя е негова балдъза - първа братовчедка на жена му - деца на брат и сестра. И след като вуйчо ми Митю изиграва успешно ролята си на посредник, Илия и Елена се взели през 1949 година. А и как няма да се вземат! Елена, най-малката от петте деца на баща си Илия, е красива и бяла 19 годишна жена, с чудно хубави черни големи очи и дълга до кръста коса, с цвят на стар бакър. А Илия как пее само! Той може да пее с дни онези стари тъжни и провлачени цигански балади, за които днес никой не си спомня.
     Дарбата му бе наследена от сестра ми Недялка, която близо десетилетие (а може би и повече!) пя в “Трамвай № 5” с Петко Петков.
     След моето раждане сме се върнали във Варна.
     Първите ми смътни спомени от моето детство са от кирпичената къщурка в махалата до стария хлебозавод на града, която била заселена и от цигани, придошле от Добруджа. Тя беше построена на място, купено от баща ми през 1949 г. от жена от с. Игнатиево. Днес на това място е “циганското” основно училище  “Отец Паисий”, а в маха- лата са останали да живеят предимно цигани мюсюлмани и около десетина семейства от българските влахички (лбхо) цигани.
    Живеехме в един двор с вдовицата на най-големия ми чичо Йордан Александра(баба Санда) на улица “Максуда”. Чичо ми беше починал на 39 години през 1948 година като отявлен  привърженик на комунистическите идеи, заразили мозъците на милиони. Стринка ми получаваше пенсия като вдовица на активен борец против фашизма. (Боже, колко много политическа дивотия се ражда в България, Боже!)
     По неясни за мен причини през 1958 г. се преселваме да живеем в добруджанското село Видно. Живеехме в къщата на баба Величка, старица, която винаги беше в черно и от която съм запомнил, че “ум царува, ум робува, ум патки пасе”. Почти половин век се е минало от тогава, но тази мъдра пословица, изразяваща в телеграфен стил възхода и падението на човека, остава за мен незабравена.
     Ето, тук искам да кажа, че човек може да живее спокойно със съвестта си, ако проумее да разчете ключовите думи, които маркират жизнения път на всеки един от нас.
     На село прекрачих училищния праг. Учехме от първи до четвърти клас в една стая, в така наречените и все още съществуващи смесени паралелки. И въпреки че пишех като китаец, аз се бях научил да чета още на шест годишна възраст. Първият ми учител в четенето беше вестник “Стършел”;  без вестник не мога и до сега.
     Никога няма да забравя името на първата ми учителка и белия цвят на читанката. Учителката се казваше Николова, стройна, много добра и търпелива млада жена. След много години служих в Строителни войски в ротата на капитан Димитър Райков (или Райчев) Димитров, неин брат.
     Ученическата ни униформа се състоеше от черна, лъскава робошка, подобна на казашките, от танцовите им състави, с широк червен ширит от лявата страна и също такъв насукан, през кръста. Приличахме на атаманчета с вечно остриганите ни до голо глави. Вместо чанти носехме черни платнени торби, в които освен учебниците се разливаше мастилницата, а от перодръжките си правихме миникопия.
      Цялата “униформа” и “чантата” я шиеше майка, която умееше великолепно да шие. Тази дарба в шиенето сега я наблюдавам у дъщеря си Галя, която крои и преправа дрехите си сама.
     Блажени  детски години! Обикаляхме  полето, което в ранна пролет заприприличваше  на  вълшебен  цветен килим, изтъкан от безкрайната фантазия на майката Природа. Тарикатските подсвирквания на косерите пронизваха ушите ни и ни караха да се озъртаме, когато обирахме ябълките и крушите в селските дворове и партизанствахме, скрити из саплъците от слама. Веднъж брат ми Георги, известен детски хаймана, с изобретателен мозък и още един “партизанин” подпалиха саплък, който с огромните си пламъци освети половината село. Що бой отнесоха двамата герои, магаре трудно би издържало. От  детските му  фантазии, избиващи често в невъобразими лъжи много често ядях бой, след като не ги потвърждавах.
     Не по-малко буен беше и най-малкият ни брат Йордан (1955).
     Като всяко циганско семейство, което не може без кон, и у нашия двор имаше коне и каруца. В двора кротко пасяха Балан и Алчо, на които съм запомнил имената и още няколко други коня. Изпитвах върха на детското щастие, когато за пръв път яздих престарелия изцяло бял Балан. Какво знаят сегашните деца! Замръзнали пред екраните на компютрите и замаяни от високодецибеловата чалга, те никога не са усещали мириса на сено, на поле, на шир и на силата на земното притегляне. Родени и израстнали в теснотията на бетонните конвейрни жилища те нямат обич и уважение нито към земята, нито към хляба, нито към възрастните. Дали не сме заложили по една бомба със закъснител във всяко едно сегашно дете? Не знам, годините ще го покажат.
     Баща ни беше художник самоук и продаваше своите картини, рисувани на фина мрежа, по панаири и сборове. Купуваха се! А когато нямаше селски сборове, обикаляше селата, бръснеше свинете и продаваше четината (козината) им на майсторите четкари, които майсторяха четки баданарки и всякакви други такива. 
     През 2004 година братовчед ми Митю (от Добрич) ми каза, че вече селото не съществува. Отдавна било превърнато в кариера. Почувствах истинска болка, че аз, все още живия, съм живял в едно вече умряло село и че с неговата смърт си е отишла частица от моето детство. Няма по-нелепа смърт от смъртта на едно село, което нявга се радвало и тъгувало с живота на своите обитатели. Паметта също умира!
     Боже, аз нямам ясни и ярки спомени от детството си, за което от години изпитвам истинско съжаление. Детството ми премина само и единствено в четенето на книги, четенето на книги и пак четенето на книги. Книгите ме бяха обладали изцяло. И ако Гюро Михайлов е умрял  на поста си геройски, то аз пък щях да умра с книгите в ръце през 1964 г., падайки от ремаркето на автобуса по време на движение на спирката до училище “Иван Рилски”, в което завърших основното си образование. Родителите ми пощурели докато ме открият в болницата, изпаднал в предсмъртна агония. Но пак съм “прескочил трапа”. Смъртта отново не ме е поискала. Със сигурност има Провидение и Съдба, които вървят постоянно хванати за ръце. Когато се разделят – настъпва смъртта.
     През 1966 г. баща ми напусна света разяждан от болестите, оставяйки четири деца на грижите на отрудената си и от рано пребита от живота жена. Най-малката ни сестра Недялка се роди през 1964 г.
     Геройството от романите, изпълнени с неестествено напрежение и смърт в името на идеи, заприличали на гигантски буци лед, няма нищо общо с ежедневното геройство на една вдовица, отдаваща живота си за отглеждането и възпитанието на децата си. Друг е въпроса кой колко и с какво е надарен от Бог и дали ще следва предначертания му път от Съдбата - обичта и грижите към децата от страна на майката са еднакви и неделими по никакви критерии. Да, животът не прилича по нищо на удавените в сълзи и оцапотени в лиги и сополи латино-американски сериали, в които бедното сираче винаги намира майка си, която играе ролята на добрата гувернантка. Сирачето в живота обикаля пансионите и интернатите в страната, за да завърши училището си, подгонено от немотията, беднотията и невъзможностите.
     Баща ми почина по време на строежа на нашата къща, която се намираше точно на мястото на басейна в район Младост. Събориха и изселиха цяла една улица, разбивайки десетки съдби, за да построят един на никому ненужен сега басеин. Комунистите, обхванати от налудничеви идеи и боледуващи от нищо неличимата болест, наречена грандомания, си играеха с живота ни, залагайки го на хазартната дъска на великите си илюзии.
     След неговата смърт моят живот премина по интернати – в Трявна, в. старозагорското село Гъбарево, в курорта “Дружба”. Всяка година на различно място – като военните, в ново поделение.
     Три години след като събориха къщата ни, изградена с неимоверните усилия на майка ми, тя почина през 1984 година изоставена и пренебрегната от четирите си деца. Брат ми Георги се беше заплел в примките на живота; аз живеех в Стара Загора; брат ми Йордан търкаляше безсмисленото си съществуване, постоянно давено в алкохол, а сестра ми Недялка се беше запиляла по София.
     Няма по-голям земен грях от пренебрежтелното отношение на децата към родителите си, особено когато те се нуждаят от техните грижи и тяхната помощ. И до сега изпитвам угризение от факта, че майка си отиде съвсем сама от този свят, а ни беше отгледала с неимоверни усилия.
     Често пъти, оставайки сама със себе си тя запяваше. Запяваше тъжни и стари цигански песни, с които е искала да прогони мислите по трудното си ежедневие на сама бореща се с живота жена. В песните ъ се пееше за несподелена докрай изпепеляваща любов, качена в златната каляска на несбъднатите мечти, понесена от бързите крака на откраднатото щастие, погълната от безкрайната лента на пътя, водещ отвъд хоризонта до недзнайно къде. От очите ъ капеха сълзи на тъга. Пишейки тези редове си давам сметка, че в живота ни може да се случат милион добри и лоши неща; че всеки един от нас стотици пъти бива разпнат на своята Голгота, но любовта, която крепи основите на живота, си е все една и съща, каквато е била преди десетки хиляди години – нежна - като детска ръчичка, и изгаряща – като вулканична лава, защото истински щастливи са тези, които са живели в нея или понакога колебливо са я докосвали.
     Силна и разтърсваща е любовта, тази “безпътна пътека”, както са я наричали древните хималайски учители. Човек може да е познал радостта от удоволствията и възторга от щастието, но те избледняват пред екстаза, породен от любовта. Особено ако тя е и циганска.
     Всяка есен вкъщи заприличваше на консервена фабрика. Майка “затваряше” десетки буркани с различни зеленчуци, плодове и манджи. Правеше го с голямо търпение и мисълта, че през зимата трябва да се яде. Цялата улица се озаряваше от нощните огньове на варенето на буркани и глъчта около тях не стихваше до полунощ. Системата, която ни осигуряваше всичко, ни беше научила да се самоусигуряваме, за да преодолеем бедния асортимент на социалистическите ни магазини, които живваха единствено около празници. И докато в Европа това явление е непознато, то “бурканизацията” в българското семейство още дълги години ще продължи, въпреки че днес живеем в съседство с огромни магазини, в които можеш да намериш и от “пиле мляко”. Само че перефразиран поета би звучал така: “Парите не стигат деца!”
     Ето, наскоро пак увеличиха цената на хляба, за сметка на неговото качество и грамаж. Обясняват ни го като на малоумни, че това се дължало на... И ги изреждат едни! Виновна била световната ситуация, увеличаването цената на тока, петрола и... ветровете на Сатурн. А майка преди печеше хляб в циганската фурна на двора по шестседем тави. И беше хляб! О, Боже, само какъв хляб! Дъхав и ароматен и неговия мирис обгръщаше двора, селото и цялата земя в своята пелена. Миришеше на истински хляб! Ядяхме до насита и той ни стигаше.
     Колкото татко не вярваше в Бог, толкова религиозна беше майка, но никога вкъщи не е имало противоречия на религиозна основа между двамата. Баща ми уважаваше нейната религиозност, но не допусна да бъдем църковно кръстени. Майка стриктно спазваше религиозните порядки, особено постите. Не помня да ни е водила на църква, не
 помня да я посещавала редовно и тя, но нейната религиозност не се отличаваше по нищо от религиозността на  другите цигански жени, които не парадираха с нея, потопени в ежедневните си човешки прегрешения.
     При циганите църковната обредност съчетава празнуването както на християнски, така и на мюсюлмански празници с чувството на религиозна съпричастност.
     Тези, които в последно време бъркат исляма с неговия войнстващ фундаментализъм, трябва да знаят нещо  много ясно: исляма е религия, а ислямизма е идеология.
     Циганите посрещат Нова година по Юлиянския календар на 14 януари, Василов ден. Много са легендите за оказаната помощ на циганите от страна на светеца.
     Над сухите догматични религиозни правила и задължения стоят народните вярвания в силата на природата (стихиите на огъня и водата) и в нейните метеорологични проявления. При всеки трясък от гръмотевица майка ни се кръстеше и ни дърпаше ушите, като не ни оставяше да стоим до прозорец или врата, повтаряйки в молитвен порядък “Сомнбл пхурйя Дйвла!”, което се превежда като “всесвети стари Господи”.    
     Вулгаризмите в ежедневието ни са нещо естествено и ние ги употребяваме така непринудено, без да си даваме сметка, че ги предаваме на децата, си като начин на общуване. Но, ей Богу, никога родителите ни не се скараха пред нас, техните деца и никога не чухме вулгарна псувня от техните уста. Как съумяваха да скрият емоциите си, да подтиснат яда си и избухливостта си, не знам. Никога баща ми не е нагрубявал майка, нито е посягал върху нея, но и тя никога не му е противоречала така, че да го изкара извън емоционално равновесие. Между тях съществуваше една семейна хармония, родена от мъдростта на времето, силата на търпението и умението да се прощава. Винаги казвам, че най-трудното в живота на човека е да търпи и да прощава.
     В родовия свят на циганите все още важи субординацията. При циганите уважението към родители и роднини е все още начин на мислене. Подчинението на най-възрастния в семейството е все още традиция, а обръщенията един към друг стават с разпознавателните изрази за родствена  и възрастова категориалност. Никога не съм се обръщал към по-големите си роднини по име, освен с нужните изрази, показващи степента на родство и възраст, както се обръщат и към мен сега. При нас, циганите, е недопустимо към по-големите си братя и сестри да се обръщаш по име, без уважителното како и батко, въпреки понякога малката възрастова разлика. Всяко изключение от това правило е продукт на необичайност или неизлечим алкохолизъм.
     За циганина къщата, домът е неговата крепост. Зад стените на тази крепост той се чувства неуязвим и най-сигурен. Все още при определен род цигани посрещането на бащата у дома е цял ритуал. От влизането му в стаята, до поднасянето на храната следват действия, които на непосветените не биха направили впечатление, но те са продукт на традиции, дълбоко вкоренени в циганския начин на живот. Като най-силна проява на тази традиция е твърдото убеждение, че да вдигнеш ръка на по-голям брат, сестра или роднина е грях. Да не говорим за бащата, а за майката въобще. Тъй като доброто и злото при циганите са материализирани, те силно вярват в провидението (възвратимост на извършеното зло) и страх от отрицателните последици.
     Почти неразбираема за другите остава традицията на близкородствени отношения при циганите. Всички деца в рода са братя и сестри и отношението им един към друг е такова.
     В къщи цареше ред на строгост в отношението към нас, наложен от майка. Преди да се “нахвърляме” на яденето (Ах, как вкусно и уханно готвеше тя!), задължително минавахме през измиването на ръце и нямо мълчание по време на ядене. Нарушителят се наказваше най-строго. Децата се хранехме на отделна ниска маса, наречена синия, а тя и татко на високата “официална" маса. След вечеря следваше измиването на краката, обличането на пижамите и лягането. Спяхме тримата братя на огромно желязно легло, с пиринчени топки на решетъчните си табли. Често ги отвъртахме и си пукахме главите с тях, за да бъдат доопукани след това от мама. Ей, строга жена беше тя! Що бой съм отмъкнал от нея. За последно ме пердаши когато бях войник – тя бие, аз се смея, застанал мирно.
     Така беше, докато бяхме деца. След години моите братя съгрешиха пред нея, за което животът ги наказа най-строго.
Това, което тя мразеше най-истински бяха кражбата и лъжата. Брат ми Георги, който послъгваше и покрадваше, биваше буквално малтретиран от нея заради това. Той не съумя да се откаже от тези си простъпки и живота често пъти му вадеше червени картони, за които сам си беше виновен.
     Майка притежаваше още едно качество, умението да “гледа”, врачува и бае против уроки. Не знам как правеше това, но днес при хилядите съществуващи баячки и гледачки, настанили са се удобно у дома ни чрез телеви-зионния екран, майка изглежда на професор. Тя гледаше човека право в очите, молейки го да не я лъже, и почти неговорейки с него му казваше неща, които в голямата си част се сбъдваха. Много ярко се е запечатала в съзнание ми срещата ъ с морски офицер, който беше изпаднал в потрес от изчезването на дъщеря си. Майка държеше в ръцете си нейна дреха и изпадайки в необясним за мен транс заяви, че момичето е живо и здраво и се намира с приятеля си на село, при баба си. И това излезе вярно.
     След няколко дни офицерът целуваше ръцете ъ със сълзи на очи.
     Баща ни никога не ни е бил. Не защото близо десет години от неговия живот минаха по болници и санаториуми, а защото мразеше боя като средство за възпитание. Спомням си как един ден се скара със съседа ни заради това, че беше набил сина си.
     А аз! Ей Боже! Аз не излизах от къщи, цял ден забил очилатия си поглед в книгата. Майка буквално с бой ме гонеше навън с думите: “Инклъ авръ мо коруя! Ка диля’вос лилйндар!” – “Излез навън бе кьорав (очилат)! Ще полудееш (откачиш) от книгите!”  Това постоянно четене правеше впечатление на съседите ни. Леля Иванка - една безкрайно добра и милозлива българка – постоянно се караше на майка заради мен.
     Това, което съхраних от детските си години и до сега е любовта към книгата. И си мисля, че ако човек не е чел Фенимор Купър и Карл Май, Ботев и Вазов, Достоевски и Чехов, е живял или живее напразно.
     Израстнахме сред българи, далеч от типично циганската среда. В семейството ни винаги се е говорело на български и ако трябваше да се каже нещо скрито от нас, тогава циганския влизаше в употреба, като таен език.
И сега у дома се комуникира на български и само аз, под въздействието на годините може би, прибягвам повече до циганския, но получавам отговори на български. Сестра ми Калина с усмивка ми каза един ден:
- Колкото остаряваш, по-голям циганин ставаш!
И сигурно е права, защото човек за нищо на света не може да избяга от себе си и от своята същност.
     Никога е нямало различия между циганите и българите на улицата. Раждахме се, живеехме и умирахме на тази улица като добри съседи, потопени в една жизнена среда, далеч от изкуствено породените в днешно време етнически различия, които тогава бяха непознати. Психо-социалната среда тогава бе коренно различна от днешната, въпреки че в модела на социализма да не съществуваше моментът на истинска демокрация. Ние всичките, малки и големи, бяхме незначителни като елемент от цялостния модел на вземането на решения. Но пък бяхме доволни от пълните хладилници и не осъзнавахме колко ни бяха празни главите. Тези, които го осъзнаваха или ги убиваха млади, или умираха болни и унизени. Всевиждащото око на партийния секретар се стремеше да ни е пълен хладилника, защото комунистите сътвориха една зависимост между него и умствените ни способности: колкото ти е по-пълен хладилника, толкова пу ти е изпразнена главата. Сега ни управляват децата на тези, чиито хладилници никога не са биле празни.
     Никога в училище не са правили намек, че съм циганин. Може би поради две причини: че не приличах на такъв и че винаги надминавах по успех много от учениците българчета. Любими предмети ми бяха български език и литература и история. За смятането - няма да говорим. Много обичах да рецитирам, без да имам любим поет.
     През октомври 1972 година се ожених за съседско момиче, но  не  излезе нищо. След около  четири месеца  живот  се разделихме. От това кратко съжителство между нас се роди най-голямото от четирите ми деца, дъщеря ми Тодорка (1973), която бе отгледана от дядо си и баба си – родители на майка ъ.
     На 31 януари 1974 година се ожених за втори път в Стара Загора – квартал Лозенец. Там се родиха трите ми деца. Там прозрях циганската си същност и бях осенен от идеята да изуча в дълбочина явлението цигани, погледнато от всички възможни посоки. А и средата беше подходяща, защото кварталът е населен почти изцяло само от цигани - в болшинството си фичъря (мн. ч.), по-малко дасканй ромб (български цигани) и незначителен брой хораханй ромб (турски цигани).
     Това, че Космоса се е зародил буквално от нищото преди 13 милиарда години, не е най-великото в този Безкрай. Това, че Природата е създала универсалното си възпроизводство чрез мъжкото и женското начало е нейното най-велико творение. А да попаднеш на нужния партньор в живота е може би венеца на живота ни. Съдбата беше благосклонна към мен, защото ми даде шанс да имам този късмет да намеря истинския си партньор, с който живея близо 40 години в добро и лошо. Благодарен съм на жена си за нейната безкрайна добрина и голямото ъ търпение.
     Към навлизането в обществения живот на циганите ме подтикна леля Мария - продавачката в кварталната книжарница на „Лозенец”. Направило ъ впечатление, че всеки месец купувам от нея книги за по 40 - 50 лева, след като получа заплатата си. Покани ме на една среща с циганския актив и се започна.
     Родителите на жена ми бяха неграмотни, но природно интелигентни хора. Спокойни, кротки и тихи в своето ежедневие, те умееха да придават значение на всеки божи ден. Отгледали без ничия помощ своите пет деца, баба София и дядо Тоню (мир на душъте им) отгледаха с любов и нашите три - Илия, София и Галя. Живях в техния двор точно тринадесет години и нито един път не чух по мой адрес скверна дума – владееха великото умение да търпят и да прощават.
     В Стара Загора завърших вечерно сдредното си образование, отивайки на училище направо от строителния обект, с ботушите.
     През м. септември 1987 година се завърнах “в бащината къща” - Варна. Живота на семейството ни потръгна трудно, доста време бях безработен а и с бившата ми жена имахме постоянни недоразумения, понеже живеехме в съседни входове. Принуден бях да продам апартамента и да купя такъв във Владиславово.
     Там срещата ми с Ридван Сали през 1993 г. ме върна обратно в казана с цигански проблеми. Времената вече бяха други, зараждаха  се идеи за развитието и напредъка на циганите в цяла България, а Ридван беше регистрирал една от първите цигански организации в страната през м. септември 1992 г. - Независим демократичен съюз Ромб (НДС - Ромб).
     Сега настъпа най-трудното – какво да кажа за тези години на прехода от 1989 година насам. Аз бях погълнат като всички от събитията, участвах най-дейно във всички избори – местни и парламентарни; бях един от първите членове на СДС в града, а срещата ми с Асен Христов засили това участие.
     На десетките срещи в града (като служител на община Варна, в Дирекция “Култура”), в София и в чужбина (Словакия, Чехия, Италия, Молдова, Унгария, Франция, Англия) се говореше за трите проблема, стоящи пред циганите: образование, интегриране и работа. Изказваха се десетки специалисти, предлагаха се десетки начини за разрешаване на проблемите, но винаги това ставаше чрез устите на другите, на не-циганите. Едва отпре-ди 6 - 7 години интеграторите решиха да вплетат циганския елемент по-осезаемо  във взимането на решенията. Но пък това доведе до оформянето на циганска вездесъща върхушка, която в продължение на години е една и съща, готова на колаборационизъм с всеки и на всяка цена, само и само да запази представителността си.
     Постоянно ни натякват, че нещем да се учим. Това е точно толкова вярно колкото и не е. Човек, независимо от произхода си и социалната си класа изпитва нужда да се ограмотява толкова, колкото позволява неговата среда, в която той живее и се развива и генетичното му влечение към познанието. Нима всички членове в едно семейство са еднакво умни, красиви,  и здрави? Нали всеки един от нас носи в себе си генетичния код на своя род и своята раса. А не е ли рода една безбрежна и буйна река, приемаща в себе си хилядите кръвни ручейчета на всеки един негов член и отдаваща ги на своите бъдещи членове. Всеки един от нас е наследник на някого (знаен или незнаен) от рода си. Това, че приличаш на някого от рода си, са заровете на късмета - добър или лош.
     С тези думи съвсем не искам да прехвърля проблема с нашата неграмотност в ръцете на провидението.  
     Всеки член на обществото, в което той живее и се развива, е толкова грамотен, колкото му позволяват заложбите, които е наследил, средата, в която живее и собственото му желание да се развие, чувствайки необходимост от това. При циганите комбинацията е сгрешена от столетия и по-точно от ХІІ - ХІІІ в., когато по исторически неизяснени причини ромите (домб - в Индия) са асимилирани, принизени и принудени да попаднат в по-низшата каста на хилядното кастово общество на Индия. Те наистина в голямото си болшинство не проумяват
необходимостта от образование. Това непроумяване - в интерес на истината - е еднакво за цяла Европа, но трябва да се каже, че циганите в България процентно са много по-грамотни от циганите в редица европейски страни. Когато бяхме на посещение през 1995 г. в Торино по покана на Карла Озела от  Асоциацията на италианските цигани (Associazione Italiana  Zingari  Oggi) бяха изумени от факта, че в България един циганин може да бъде кмет.
     Много съм говорил и много съм писал по проблемите на образованието на циганите в страната. Темата е много обширна, многопластова и не може да бъде рамкирана в клишетата на непознавачите на проблема. За мен по-страшното е, че границата между нежелание и невъзможност изчезна и с тези два много важни елемента взе да се спекулира. Циганите изтъкват на преден план невъзможността, а държавните органи - нежеланието. Аз заставам в този “спор” по средата и съм на мнение, че невъзможността поражда нежелание. И тъй като невъзможността - не само при нас циганите, но и при българите - е постоянна величина вече от 17 години, тя се превърна в един много удобен оправдателен елемент за нашето нежелание, а държавата оцени човешкия живот по-евтино от един килограм “народна” кайма.
     Основните проблеми, които стоят пред учениците цигани, са проблеми и на обществото (като общо) и на техните семейства, които рефлектират върху тях.
1. безработица, пораждаща ниска финансова, социална и битова култура;
2. бедността, като демотивиращ фактор в семейството;
3. изолация по етнически признак;
4. слаба езикова подготовка, която е масово явление сред турчеещите се цигани;
5. миграция, сезонна работа и напускане пределите на страната – Полша, Гърция, Кипър, Испания;
6. отпадане поради ранно задомяване - 13 - 15 годишна възраст;
7. “ромски” манталитет;
8. слаба подготовка на учителите за работа с цигански деца.
     Следват: остарели учебници, закриване на училища, липса на обществен интерес, секти.
     Колкото до твърдението, че циганските деца нямали интерес въобще към училището не е вярно.
     През учебната 2005 - 2006 година се осъществи образователен проект в основно училище “Отец Паисий” във Варна от българо-германската неправителствена организация със седалище във Варна „Българо-германско социално дело”, под личното наблюдение на госпожица Моника Хайтман. Интересът го имаше, посещаемостта също, но живеца в децата (и в техните родители) липсваше, понеже той липсва и в самата образователна система - чувства се постоянното присъствие на административната задължителност, а не на свободната инициатива на учители и ученици.
     Поразителни са успехите на БГСД, което от години поддържа училищно-възпитателен комплекс в с. Кичево (Варненско), където условията са абсолютно на висота, съобразени със съвременните изисквания и норми за ефективно обучение. Външният посетител  разбира, че  сменяйки традиционно  нездравата  социална среда на децата, се сменя и техния светоглед, а възприятията им изострят чувствителността си в посока на положителност.
     Циганските деца ученици представляват от 7 до 12% от общия брой учащи в страната.
     За  мен главен виновник за хаоса в образованието е самата образователна  институция, която от началото
на прехода се люшка в собствената си немощ, без ясни правила, критерии и стандарти, пораждащи и корупция -
тази невидима многоглава хидра, стояща в основата на моралния упадък.
     В лични разговори винаги са ми казвали, че и другите цигани могат да приличат на мен и на други, които са успели да придобият по-високо ниво на образование, чрез което са осъзнали до голяма степен несъстоятелността на средата, в която са се родили и живели. Постоянно ни се напомня, че притежаваме куп отрицателни характеристики, като ни се препоръчва да заприличаме на българите (живеем в България!), към които трябва да се приобщим - интегрираме. Разбира се че в това няма нищо лошо, стига да е казано и мислено от сърце, без предварително да се поставя на преден план по-висшата категориална принадлежност на препоръчителя. Но цялата тази “борба” лично на мен ми изглежда като театър на абсурда, защото  българите  притежават същите отрицателни качества, каквито и циганите. На пръв поглед може да се каже, че отрицателните качества при българите са много по-малко, но пък затова са много, много “по-качествени”. Стотиците организации и фондации - цигански и нецецигански, които са превърнали в професия задължението да преодолеят самоидентификацията на циганина в свое “хуманно” дело, много добре знаят, че това няма да се случи. Причините са много важни и общовалидни за свободното развитие на всеки етнос, та бил той и малцинствен, в пространството на нацията. Аз мисля, че трябва да се разбере едно желязно правило в отношенията между личностите, което е общовалидно: човек принадлежи към народа си по рождение, а към нацията - по убеждение. Но пък  трябва да  сме наясно, че и двете  понятия, народ и нация  имат много тънка  граница на отличимост и това дава право на правоверните патриоти да спекулират с тях, и все в своя полза.
     Можем ли да искаме от кой да е циганин да се откаже от “циганията” си, за да заприлича на българин, освен ако сам не желае това? Тук възниква една непреодолима преграда от съпоставимости, които са железни в своите аргументи, но напълно безполезни в полето на интеграцията. Българинът казва: Вие сте като безмозъчни хлебарки (хлебарката наистина няма мозък), щом продавате децата си като добитък и дава за пример циганите от Камено (бургаско), които от години вършат това дивашко в същността си деяние. Циганина отговаря: - Вярно е, че продаваме децата си, но с това не пречим на никого, докато Валю Топлото открадна от цяла София 30 милиона лева. Колко деца продаде той? И се започват едни нескончаеми доказвания кои са безмозъчните хлебарки - циганите, със своите индивидуални (в повечето случаи) престъпления, от които мирише на вековна простотия и неграмотност, или българите, които крадат от собствения си народ като окупатори.
     В този ред на мисли възниква въпросът: А защо циганина трябва да заприлича на българина? Самият факт, че някой се има за българин, грък или руснак, или какъвто и да е (не като гражданска реалност) е пълно отрицание на всички други, които не са като него.
     Адаптирането на циганите към състава на нацията трябва да става по много добре обмислени и логически обосновани критерии, защото самата мисъл за интегрирането им ги изхвърля извън състава на нацията. Та циганите живеят ведно с българите от 1200 години!
     За да се оправдаят усилията на тези, които работят в областта на интеграционните проблеми, идва на помощ стереотипът - образ, който е получил одобрението на околните. Подражавайки му, ние, другите, ще се почувстваме по-сигурни в себе си. Да, но интеграцията е общо понятие, концентрирайки в смисъла си своите разновидности, като социална интеграция, културна интеграция, етническа интеграция, групова  интеграция. Понятието интеграция е органично свързано с други две понятия - малцинство и мнозинство. Неговата обща характеристика е изградена най-малко от три възможни компонента:
а - мнозинството е водещо, а общия брой на малцинствата е по-малък от половината общо население;
б - няколко малцинства, чийто общ брой наближава или е по-голям от половината общо население;
в - хомогенна нация с наличието на незначителен брой “друго” население, което не може да носи белезите на малцинство.
Трите групи би трябвало да предлагат различни интеграционни практики, ако се води някаква целенасочена политика в интеграционно отношение.
     Всяка група хора се чувстват различно  в условията на интеграционните разновидности и затова първо трябва да се уточни дали те се побират в критериите на точно изяснена интеграция или съдържат в себе си елементите на разновидностите ъ. Но въпросът на въпросите е дали държавата създава нужните предпоставки за задействането на механизмите на интеграционните процеси. Въпросът е основателен, защото не трябва да забравяме, че интеграцията означава динамична двупосочност на процесите, протичащи между двата субекта – възприемане на вече изградени норми на социално и политическо поведение, при които етническия произход не е основен фактор за стабилността на отношенията вътре в нацията. При положение, че процесите са еднопосочни, винаги е възможна поява на сериозни конфликти.
     Въпросът с безработицата сред нас, циганите, който е и най-съществен, е следствие от ниското ни ниво на образование и скритата ненавист към нас. Няма да забравя откровението на един мой познат (българин), който ми каза следното: - Бате Митко, ти си умен човек, а на тях не им  трябват такива, като теб!  
     Това обяснява много от явленията, за които на пръв поглед няма обяснение.
     Помъчих се (разказвайки за себе си) да изкажа моите виждания, разбирания и отношение като циганин към циганите.
           Накрая искам да кажа няколко думи за книгата си “Светът и циганите”. През м. септември 1994 г. се провежда среща, чийто ръководител е Антонина Желязкова - шеф на фондация “Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия”. На срещата участва и президента Желев.
     В словото си за циганите Вера Мутафчиева се изказа тенденциозно и целенасочено негативно против тях. Това ме възмути, понеже изпитвах към нея чувство като към уважаван и обективен историк. На срещата беше и Михаил Иванов - тогава съветник на Президента по етническите въпроси. Изказах му възмущето си.Той ми отговори:   
 - Атанасов, ти знаеш да пишеш. Напиши тогава едно опровержение, понеже и аз не съм съгласен с нея.
     След това почти десет години аз пишех и дописвах това, което успях да издам като книга през 2004 година, с помощта на Ридван Сали.
     Българи, цигани, турци, евреи и всякакви други етноси сме обречени да живеем заедно не само в България, но и на Балканския полуостров. Крайно време е да разберем, че нито историята, нито географията, нито прекомерното ни чувство за значимост трябва да ни раздалечават. Преди всичко нека да запазим човешкото у нас.
     Благодарен съм на съдбата, че ме срещна с такива хора като Ридван Сали, Асен Христов, Мануш Романов (1928 – 2005), Петър Георгиев, Благой Симеонов, Петър Костов, Сали Ибрахим, Михаил Иванов, Пламен Герасков, Янко Коренчев, Цанко Цаков, Димитър Алатов, Моника  Хайтман, Маргарита Драгнева и десетки други, които гледат на
мен   не като на циганин, а като на човек, който се стреми да осмисли не само собствения си живот, но и живота на останалите цигани. Всички политици, с които съм се срещал през годините, не могат да заменят с нищо и един от тях.
          Благодарен съм на семейство си, че толкова години ме оставят да върша това, което мога.
          Благодарен съм на децата си, че всяко едно от тях съумя да поеме своя самостоятелен път в живота, без да храни илюзии, че той е само песен.
          А аз!?
Аз съм доволен поне от три неща: кръстих улиците на с. Каменар, община Варна, където бях секретар на кметството, а Асен Христов беше кмет;
благодаря от сърце на г-н Янко Коренчев, че по моя идея беше сложена възпоменателна "мижева" плочица в центъра на кв. Аспарухово" в памет на загиналите роми по време на войните;
предадох на музея в града много мои материали и снимки, свързани с циганите.
          Аз съм такъв, какъвто съм.
 
                                                                                                                                                           6 октомври 2005 - 24 декември 2012 г., Варна

Много правилно е формулирана разликата между Ислям и ислямизъм в политическата част от разсъжденията, която и аз постоянно се опитвам да обясня.
Само няма изцяло да се съглася, с понятието "правоверен патриот", относно смесващите понятията етнос и нация или народност и нация.
Разбира се, че това не са две изцяло равни понятия и че между тях, особено в съвременен план, разликата е доста голяма.
Но смесващите ги, не са "правоверни патриоти", а ПРАВОВЕРНИ ЕТНОСЕПАРАТИСТИ - били те на някое малцинство (Сред циганите, са може би най - рядко срещаното явление, както и сред арменците!) или от мнозинството.
Тези от мнозинството, може да са всичко друго, но не и български националисти и последователи на Заветите на Апостола на Свободата или имащи общо с борбата на съвременни наши националисти, като например бившия национален легионер - Илия Минев, създал у нас в тоталитарните условия, първото дружество за защита именно на малцинствените права (Макар с известна наивност, по турския въпрос у нас...) в тоталитарна България, на тези на религиозните и етнически малцинства у нас (Понятието "национални", е исторически и юридически неправилно, в нашия случай!)...
Проблемите сред циганите, са също много правилно очертани в текста (Макар и "между другото"...), както и глупостта, че видите ли всички цигани "били черни" или тъпанарщината и крив - "мечешки комплимент", че ти "не приличаш" на своя етнос и народ.
Преживявал съм го и сам, от сръбски дебили, които са ми разправяли, че "всички българи които са виждали, били по - черни от мен" и че "българите в болшинството си, сме били по - черни от сърбите"...
Виждаме обаче, че не само сред българи битува тая тъпа самозаблуда, но и сред цигани битува тоя комплекс, на "по - черни от останалите".
Същата глупост пък е, да квалифицираш по - мургав българин или друг, като "циганин" задължително...
Ама така са наслоените внушения и пропаганди, предимно отвън.
Тези дето ги разпространяват, не разбират подлата им цел - унижение на цялата ни нация,

като "другорасова" и "по - нискорасова", от останалите европейци - което носи и своите икономически, социални, национални и демографски измерения и последици днес като внушение, както виждаме или пък на разните там, съветски и титови школи, македонистки и соросови или на българофоба - Иречек, които ни разправяха, че сме "малоценно преселническо племе" и "в своя древен произход - нискорасово и монголско, претопено от високите, руси и снажни славяни" - които според собствената им пропаганда, бяха византийски роби без идентичност, до "идването" на "скитащите и бездържавни" - "нискокултурни и людоедни" прабългари...
От същия сорт е и антициганската пропаганда днес, която прилича на военновременните анаучни "нахъсващи" срещу врага лозунги, като тия на Хитлер или по - скоро Розенберг, за "славяните - унтерменши" или пък сталиновите - за "варварите - германци и хуни", с подобни на които си служи и Мусолини през ПСВ и в своето ранно фашистко учение, а после ги отхвърля - ставайки съюзник на Хитлер...

"Българи, цигани, турци, евреи и всякакви други етноси сме обречени да живеем заедно не само в България, но и на Балканския полуостров. Крайно време е да разберем, че нито историята, нито географията, нито прекомерното ни чувство за значимост трябва да ни раздалечават. Преди всичко нека да запазим човешкото у нас."

С това съм много съгласен и никога не съм апелирал към нещо различно.
НО!
Дали всъщност, едно огромно болшинство от последните два етноса, мислят като теб в действителност и разсъждават по тоя начин?
Дали искат тук България и да живеят в нея, като нейни равноправни граждани или искат нещо друго - повечето от тях именно, да са "по - равни" от другите и признати някак за "по - по-най"?
Едните - със своята мания за "богоизбраност", не само за "значимост", а другите - със своето носталгиране по една империя и по някаква "Велика Турция", която прочие днес не ги желае и не ги припознава, а в която обичана тяхна империя, бяха по - роби и от нас и Левски им го казваше...
Дали например и особено, нашите съседи на Балканите и останалите "балканци" около нас, мислят по този начин?
В това е въпроса...
Ако само българската нация разсъждава едностранно така, на фона на коренно противоположното разсъждение на околните, това няма да доведе до мир и хармония, а само до нейното "едностранно" и "мирно" изчезване като нация и овладяване на жизненото и пространство от други, при което историческия опит говори, че циганите съвсем не ги чака нищо добро - след ликвидацията и изчезването на българският държавотворен народ тук.
Никой и няма намерение и не показа такова, да им дава държава точно на тях, а най - малко пък съседите ни, могат да се похвалят с търпимост в историята към тях (А и днес, когато надменно и позападному, обругават българите с "цигани"...)...
Мисля, че проблема при българите (Както и при циганите!), е именно в липсата на всякакво чувство за значимост днес - пред останалите изброени.
А често пъти, етническата агресия на едните към другите е продиктувана

именно от избиването на комплекса на липсващото чувство за значимост и себеуважение, за моя дълбока жалост.
Именно заради липсата на национално самочувствие и самочувствието от общата принадлежност, към една липсваща единена нация, просперираща държава и от липсата на национално съзнание и самочувствие - за обща принадлежност към една мощна и силна България.
Ако я имаше тази България, ако го имаше това възпитание в къщи и в училище, ако нямаше гета и махали, това нещо ще изчезне като с магическа пръчка, както и разногласията и желаните от "третите сили" проблеми между българи и цигани.
Разбира се, след изчезването на гетата и появата на това възпитание, пропаганда ако щете и общонационално единение около градежа на суверенна България и нейния Химн и Национален Флаг, около официалния език и писменост в нея, без потъпкване на малцинствения майчин език и пречене на неговото развитие и + спазване и безпощадно прилагане на законите за абсолютно всички, без всякакви етнически, класови, групови и "кастови" огледи.
То тогава тези комплекси и проблема и негативизма който се придава от някои в понятието "цигани", ще стане съвсем безпочвен.
Както и ако редом с това, започне истинско премахване на всякаква битова и административна дискриминация и се наказва най - строго и назидателно, всякакво деление на нацията по етнически признак, независимо от страна на кой етнос или лице идват те и под каква форма, като се даде ясна дефиниция на това престъпление в един закон!
Разбира се, всеки който не се чувства част от нашата нация, трябва да му се отвори широко границата с еднопосочен билет и "прав му път", без право на каквито и да е повече "изселнически" претенции към България и смущаване на нейния живот, било като имуществен "тъжител" или избирател, пак без всякакъв оглед на неговия етнос и чуждонационален, наднационален или извъннационален уклон (Без значение, под каква форма и маска и от какви подбуди и оправдания!)!
Що се отнася до прословутата Вера Мутафчиева, ми то на тая

"патриотка" досиенцето и, че е клепала приятелите и колегите си най - подло на ДС, май и се показа.
Не виждам как може да има лица, оперирани от всякакъв срам и свян?!
Ама тя наглостта май няма граници...
Какво друго им остава на такива, освен да 'прехвърлят проблема от болната глава на здравата" и да отклоняват така вниманието от своето досиенце и подлост, "етнопатриотарствайки" в полза и в рамките на допустимото от "силните на деня", обгрижваните медийни и най - вече икономически "мощните", на които се слагат и се продават?
То се знае, че ще търсят постоянно и слава Богу, че "смелостта" им позволява да го правят само словестно изкупителни жертви...
Как иначе, ще отклонят вниманието от това - кои са те и от своите досиета, които някои "услужливи" техни "другари" ни показаха (Нали се подлят един - друг и са готови на всичко, за да ги има и да лапат още?!)?

http://www.youtube.com/watch?v=eiMfXZyCe9w&list=FL8A8WovsVa9nJzCXy_I4qUw&index=16

И отново малко "отклонение" от темата.
Ето един клип, който илюстрира добре лъжата за "другорасовите" цигани, макар индиректно - видимо насочена и срещу българите, индийците и древния египетски народ, прочие доказан пряк потомък на арийците!
Ето и от къде идва тая лъжа и българи дето я повтарят, трябва да са наясно към какво води.
Ако ние погледнем от антропологична именно гледна точка, от каквато трябва да гледаме при определянето на расите и подрасите, то можем да квалифицираме от циганите, само и единствено групата на калдерашите - като "расово смесена" частично.
Тази група обаче, колко са просветените "всезнайковци" по "циганския въпрос", за да знаят, че е съвсем изолирана и капсулирана от останалите цигани и не само не се съчетава с тях и ги разглежда като "чужда общност", но и се съчетава предимно по роднинска линия?
Прочие, менталните отклонения - сред които и изострената криминогенност и липса на трудови навици у тази общност, както и в значителна част от еврейската, не идва от расовото смешение, а именно от родствените бракове - често пъти с много преки роднини, от рода на първи братовчеди и прочие (Което би трябвало, да се забрани строго и преследва от нашите закони!).
Еврейския изроден елит - много по престъпен от калдерашите, който е сред световните кукловоди и местни подривни елементи и сред ционистките масови убийци в Израел, прочие въобще не е расово смесен, а само и единствено родствено кръвосмесен.
Респективно, не му липса интелекта на нашата раса и генетично заложените умения, но не му липсват още по - изострени - вродени престъпни и дегенеративни навици, далеч повече и на по - "високо ниво" от при "расово дегенериралите" калдераши, което мисля е далеч по - опасно за човечеството и нацията ни, "високо мислещото" престъпление, пред "нисшото и първосигнално" у калдерашите и далеч по - разкриваемо, видомо и преодолимо - при добра законова воля у нас. ;)
Калдерашите не

съчиниха все пак, едни несъществували под властта на Хитлер "6 000 000 обгазени", в още по - несъществували "газови камери", чрез които да придобиват за последните 60 и повече години, не само цялата икономическа власт - в полза на своята страна и в ущърб на всички останали, постоянно "разширявайки" списъка на нациите - "колективен виновник" за "холокоста" над тях, но и цялата политическа власт в националните държави, да е изцяло в ущърб на останалата част от нацията, в техните "крака" и "ръце"...
Да, тук също е редно да "степенуваме" последиците от едната и другата криминогенност и едната и другата престъпност и последиците от тях за нас.
Мисля, че разликата е космическа, колкото и жестоки битови престъпления безспорно, да могат да се припишат с основания на калдерашите, те остават "джуджета" в тях пред "богоизбраните" и ционистите...
Макар да има сходство в израждането на рода на едните и другите и в причините за тях, които определено не са в расовото смешение, макар при едните да го има масово, а при другите - частично в геноцидната им държава...
При циганите които живееха у нас преди 1944-а година и преди 60-е, няма просто от къде да дойде "расово смешение", ако приемем, че идват от Индия или от Египет и са сходни генетично с народите там.
Калдерашите не са сходни с населенията на Индия и Египет, а с населението на Етиопия, по - скоро...
Ако се направеше правилен разбор днес, на така наречената "циганска престъпност" и се "измереше" делът на българските цигани в нея и се отделеше от "делът" на калдерашите и даларите и дори на турчеещите се, то делът на битови криминални престъпления у българските цигани, едва ли би бил много по - висок от този при представители на българският и особено на други етноси у нас, дори делът на така наречените "гетни" и неграмотни български цигани - живущи в крайна бедност и нищета, няма да е значителен, колкото е на някои калдераши с палатии коли последен модел.
Респективно, не е съвсем вярна и тезата, че делът на най - голяма престъп

ност е у бедните цигани и се корени в беднотията и неграмотността, само.
Срещал съм доста бедни цигани, които не са способни на такива брутални престъпления, на каквито например клана на "Цар Киро" - който е много далеч от "крайна бедност и нищета" и не можем да търсим там причините за престъпленията в бедността, а да не говорим, че не бедността е тази която може да ти осигури тази трайна безнаказаност на "правосъдните" и "правораздавателните" органи у нас, вече с десетилетия - там където определени престъпни кланове, тероризират перманентно населението.
А в селата пък, така наречената "циганска" (прочие даларско - туркоезична и гъркоезична!) престъпност кого обслужва, на това вече съм се спирал, както и крайната - вече почти постигната цел на безнаказаност на бандите там, каква точно е...
Там има определена "схема" за прочистване на собствениците на недвижимо имущество - българи, но далеч не в циганска и дори в даларска полза, а в полза на "трети" и неслучайно в тази схема са администрации под ред на определени места.
Нима никой не е забелязал листовките по пътя, "ИЗКУПУВАМ ЗЕМЕДЕЛСКА ЗЕМЯ" на всяка крачка и не се е замислил какви пари струват само тия листовки, че когато ги изкъсвам по пътя вървейки, на другия ден - ако не и още за часове, изникват още стотици на тяхно масто - като "гъби след дъжд"?
Дали тези пари и тези престъпници изкупуващи българска земя в позла на чуждия нашественик, не са способни да купят един местен "провинциален" съд, прокурори и РДВР-а под ред и централната власт, няма да наблюдава тоя процес, най - малкото "безучастно" - когато се движи именно по плана на дебългаризацията на България и Геноцида над българите - социален и всеячески?
Ама кой да мисли и "навързва" нещата?
В село Мечка, веднага след опустошените и изоставени къщи, вървят "изкупуващите", ремонтират ги и познайте на кого ги продават после...
Пък нека сидеровци ни "пеят", за някаква имагинерна "циганска престъпност".
Подмяна на населението и дебългаризация има, ама не е в полз

а на циганите, а на съвсем други - на които вероятно циганите са готвени за робски обслужващ персонал, когато българите ги няма вече тук и то само проценти от тях!
Всички ни говорят за "високата циганска раждаемост", та чак и "загрижилото се" за българите ЦРУ, на което "случайно" взе та "изтече" някакъв си "секретен доклад", че "циганите ни превземали и измествали" тук.
А някой пита ли се, колко е смъртността сред циганите и особено по гетата, колко е продължителен живота им и прочие?
Някой пита ли се, колко цигани са собственици на недвижимо имущество у нас сред небългарите и колко от тях са властово и административно представени?
А има ли от тях, като два други етноса - масово с чужди паспорти + български и с "двойно" право на гласуване и добив на имущество и участие във властта?

Но да преминем към "човешката" страна на биографията, от историко - политическата и "етническо" - национална нейна страна.
Това е една биография - достойна за възхищение и преклонение, на която доста българи могат да завидят и в която има много "познат" ни "български" сюжет, въобще "сюжет" на старото и недеградирало още поколение и бит в още непорочното наше село, макар и вече след "деветосептемврийско" и в началото на своя "залез" и развала...
Разбира се, вече тежките последици от "еманципацията" и останалите повреждания на комунизма срещу здравото християнско семейство, са си казали думата...
Абе, съвсем позната история от нашите баби и дядовци.
Съвсем човешка история...
От политическата част на биографията, отчитам като единствена и огромна грешка, "уклона" към СДС - вместо нужната тогава безпощадна борба срещу него и за изобличаване на неговата подлост и лицемерие (Така както аз прозрях и направих това с "Атака", макар доста по - късно!), но както е казано в Евангелието - "нека хвърли камък, този който се смята за безгрешен", а аз също не съм съвсем...
Аз не крия и признавам своята грешка и самозаблуда, в партията на която повярвах, че е "автентично - националистическа" и радетел за единение на нашата нация, за нейната монолитност и за българският национален суверенитет и единение.
Че е радетел и последовател на идеалите и Заветите на Апостола на Свободата, на Ботев и на нашите герои - мъченици от 1878 година, на Христо Луков и Илия Минев, по - късно...
На конспирацията Българска националистическа партия от 1955-а година, искаща Обединена, Свободна и суверенна - социално справедлива България, на всички лоялни към нея и на всички българи по света, с върнати чест и достойнство - начело на Иван Палазов - бивш национален легионер.
Е, сгреших и навярно и аз тук, нямам право да "хвърлям камък" - макар и сгрешил като значително по - млад и неопитен, но сравнително своевременно разкрил своята грешка и направил всичко възможно да я поправи...;)
И все пак, аз искам да зая

вя, че не съжалявам за моето участие в тази партия и това което опитах и се борих да дам на България чрез нея и да прокарам като ревизия в нея!
Аз не членувах там, заради отпадъците които я "яхнаха" и в крайна сметка "раскъсаха" като "лешояди" в момента, а заради онези чиито идеен последовател казваше че е.
Заради хората - основали я и възродили я в началото на 90-е, били на челни места в нея по места, между които има огромна разлика като същност, поведение и идеи със сегашните - кичещи се с нейното име и отпадъци на човешкия род, които можем да видим по митингите и.
Не искам разбира се да кажа, че липсват и сега в нея все още качествени хора и мои съидейници, които обаче страдат от неизлечимата заблуда, че могат да я "променят отвътре" и "върнат в правилното русло" и в истинския път и коловоз на българският национализъм, към идеите на Христо Луков, Иван Палазов и Илия Минев...
Към идеалите на Левски, Ботев, Бенковски, Раковски, Делчев, Груев, Александров...

Като цяло, понеже аз още от малък бях "политически ангажиран и обременен", заради моите силно "поляризирани" предци на тема комунизъм - антикомунизъм и "фашизъм - антифашизъм" и "надавам ухо" за политиката и политическите страсти у нас, никога някак не ме е привличала "синята идея" в която виждах и усещах интуитивно още тогава, някаква "мъглявост", неяснота и неизчистеност идеологически, за да може да е отпор и алтернатива на комунизма.
Това далеч преди да прозра цялата нейна подлост и подставеност.
Сега се чуда, какво е очаквал синия избирател, от някакъв "микс" от "леви, десни, центристки", либерални и "консервативни" идеи - обединени уж около някакъв мъгляв "антикомунизъм", но когато в своите редици този "микс" имаше и марксисти и бивши комунисти или доносници и зависими от комунистите?
Не беше ли логично, че този блок ще се разпадне естествено, че нищо няма да реализира трайно?
Че ще ни "лута" години наред и ще ни разединява повече?
И в крайна сметка, ще ни заведе от хаоса към още по - голяма тирания и диктатура от преди, тоя път още по - пагубна, паразитна и антинационална...
Разбира се, че и логично ще върне народа към "разумния избор" - БСП, колкото и да е ненавиждан от него бил до вчера или поне ще го направи доволно пасивен срещу последната и безразличен към неговото бъдеще и съдбини...
То прочие, от там насетне и точно това правят всички "десни" управления.
Обезкостяват България все повече, унищожават и прогонват повече българи и тласкат все повече, малкото останали пенсионери и произведени още повече - зависими "социални низини" към БСП, като "по - малко зло" и този омагьосан кръг, явно е вечната цел у нас, на така наречените и медийно "произвеждани" от 1990-а до днес "десни"...
Докато се гласува по медийни напътствия и по такива от цветни и скъпо струващи листовки, плакати, билбордове и клубове с лъскави витрини, това ще е "омагьосания кръг" на пълната ликвидация над нас.
Това ще е вечното утвърждаване, реабилитация, забравяне и пълна безнаказаност за

безобразията и престъпленията на инородната, безродната, иноверската и безбожна червена номенклатура и олигархия!
Ще виждаме сценария на нейното вечно "завръщане на бял кон" във властта, докато избираме като "алтернатива" - бивши техни "другари" от БКП, подчинени или доносници и все на озверелите от глад българи, ще са виновни "привилегированите и неплащащи ток и данъци" (Един успешно лансиран покрай столипиновските бунтове мит!) цигани, а на лумпенизираните гетни цигани, размахващи вилите - "богатите и самодоволни българи", дето били "на власт" и "изкрали парите на държавата"...