І
Ежегодното честване на Трети март - освобождението на България от турско владичество - дава поводи за размисли, изводи и оценки за този период от борбата на българския народ за политическа свобода и народно самоуправление.
     Всяко потисничество от един народ върху друг е съпроводено от хиляди страдания, лишения, жертви и безброй мъки. Всяка потисническа форма на управление лишава потиснатия народ от неговия цвят. Такова бе и турското владичество над българския народ. То забави неговото развитие по собствен път с пет века, като дърпаше конците на българския исторически развой.
     Единствената мисъл на народа още от самото му завладяване е борба за национално и политическо освобождение. Тази идея минава като червена нишка през петвековния период на потисничество, но нейното осъществяване е отнело едно дълго и сложно време, тъй като османския феодализъм се е характеризирал както с изстъпленията над балкансдките народи, така и със своята азиатска мудност и недалновидност. Разбира се че върху Турция са оказвали натиск  и Англия, и Австро-Унгария, и Германия, и Франция, които са били едновременно политически съюзници и противници на Русия. Те обаче не са били никога идейни съюзници на същата, щом е ставало въпрос за борбите на балканските народи за свобода. Ако е имало време на сближение между Русиея и големите европейски държави, то това не е било от никаква любов към нея, а политическия климат е бил благоприятен за това и те са се стремели към извличане на максимални икономически изгоди - отчитала се е една подкрепа на Османска Турция от страна на споменатите държави, което би запазило влиянието им върху Балканска Турция, а от там и върху Близкия Изток. Трябва да се каже, че Турция побеждава Русия в Кримската война 1853 - 56) не без помощта на Англия, Австро-Унгария и Франция.
     След кървавото потушаване на Априлското въстание;  след поражението на Сърбия в Сръбско-турската война и след неуспешния завършек на Цариградската конференция, свикана по инициатива на Русия и Англия, Източната криза достига своя най-висок връх.
     От великите сили само Русия подкрепила българския народ в неговата борба за национално освобождение. Избухнала Руско-турската освободителна война. Русия тръгнала на поход, напред, към своята освободителна мисия.
ІІ

     1876 година. Целият Балкански полуостров е потънал в кръв, залян от сълзи и огрян от блясъка на зловещия огън на вечните пожарища. От бреговете на Дунав до Егейско море славянските народи се надигнали в отчаяна и решаваща борба против турската власт.
     Скоро всички слоеве на руското общество били обхванати от пламъка на праведния народен гняв.
     Имало е и такива, които смятали предстоящата война на Русия с Турция за излишна. Един от тях, княз Вяземски, обръщайки се към свой приятел пише:
     "Всичко, което се тъкми по Източния въпрос, за мен е тежък сън. Трябва ли да страдаме с плътта си и да жертваме кръвта си, както и бъдещето си благоденствие може би, за благоденствието на българи и сърби? Сърбите за сърбите! Българите за българите! От наша страна е същинска лудост да се смятаме повече за славяни отколкото руси. Тук вярата няма никаква работа. Войната за вяра е най-лоша. Тя е аномалия и анахронизъм. Турците не са виновни, че Бог ги е създал мюсюлмани, та да искаме от тях християнски добродетели. Това е глупаво. Изключете ги от Европа, ако можете, покръстете ги, ако умеете да сторите това. Ако не, оставете ги на мира - и тях, и Източния въпрос!"
     Цитирам изцяло думите на Вяземски, разкриващи неговите възгледи за предстоящата война, защото такива били и личните възгледи на Александър ІІ. Но ние се сблъскваме с един факт в историята, когато един народ налага "вето" на мислите и желанията на своя монарх и ги подчинява на собствените си идеи и възгледи. Трябвя да се цитират и думите на канцлера Горчаков по повод обстановката на Балканска Османска империя: "Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни , за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар - султана".
Същият този Горчаков, който влязъл в остър спор с Игнатиев и по чиято вина подписания договор от страна на Русия с Османската империя от окончателен се превърнал в прелименарен, което не означавало нищо и което дало право той да бъде кардинално променен.
     На 16.1.1876 г. генерал Н. Н. Обручев представил на императора записка с изложени в нея съображения за предполагаемия тогава зимен поход зад Дунав. "Да се изтръгне от властта на турците тази християнска страна, в която те извършиха толкова злодейства..." - писал той в записката.
     Коренно се променили представите за водене на военни действия при появяването на локомотива и релсите. Наред с големите икономически изгоди, които се криели в тяхното експлоатиране, те доказали и едно свое съществено предимство - скъсили разстоянията неимоверно, а предвижването придобило ефикасност.
     Въпреки че в Русия погледнали с голяма резервираност на въпроса за ефикасността на железницата в предстоящата война, въпросът за преминаването на руските войски през румънска територия останал неразрешен. Освен нееднаквото междурелсие между двете ж.п. администрации, румънското правителство начело с Ласкар Катарджиу (1889 - 1891) било пречка. Консерватор до дъното на душата си, той гледал да избегне прекия отговор на този въпрос и евентуалното сближение с Русия - лавирал между неутралитета и незаангажираността. Тази негова политика го довела до изолация и бил принуден да подаде оставка на правителството си.
     През м. юли на 1876 г. на власт дошъл Йон Братиану (1876 - 1888), който бил либерал. Той бил човек с крайности в характера си. Въпреки че провъзгласил независимостта на Румъния от Турция, той бил участник в така наречената "Чудовищна коалиция", свалила през 1866 княз А. Кузу и възкачила на престола пруския принц Карол фон Хохенцолерн Зигмаринген - Карол І. Същият решил, че трябва да направи политически капитал от грешките на предшественика си и от желанието си да се покаже далновиден започнал преговори с Русия. В края на септември изпратил делегация в Ливадия при Александър, която трябвало да изрази чувствата на добросъседство. Братиану със своя остър нюх на политик почувствал руското могъщество и решил да направи опит - макар и привиден - за сближение. Но до преговори не се стигнало, въпреки че се оформили някои важни моменти  от съвместното действие на руските и румънски железници в предстоящата война, както и самото преминаване на руските войски през румънска територия. Румънският премиер, верен на своята позиция на изчакване, не подписал. Но при всички случаи Румъния трябвало да бъде спечелена за освободителната кауза и това само по себе си означавало нелека дипломатическа работа от страна на Горчаков и Игнатиев.
     Два дни след 16.10.1876 г., след като генерал Обручев предал знаменитата Записка, Александър ІІ дал заповед за започване на сформирането на корпусите. На 20 срущу 21 с.м.
     Заповедта на императора, продиктувана от Ливадия революционизирала руското съзнание. Има нещо, което прави страданието и триумфа на човека колективно бреме или радост, някаква сила, която изравнява индивидите, кара ги да забравят своята личност и да я открият в онази сураво непреклонност, в името на нещо велико. Именно такава твърдост и непреклонвност била обхванала руското войнство.
     Мобилизирани били Киевският, Одеският, Харковският и част от Московския военни окръзи. Към железопътните гари тръгнали 20 пехотни и седем кавалерийски дивизии; казашки полкове, заедно с казаците от Дон, 1 200 оръдия.
     Докато в Европа си задавали гатанки за възможностите на руските железници, от руската страна взели мерки за по-бързото и ефикасно придвижване на войсковия състав. На 25.10.1876 г. на гара Кишинев пристигнали първите влакове с мобилизирани. До 10.12.1876 г. железниците вече превозили 184 000 души, сформирани в 168 батальона, 96 батареи, 58 ескадрона, 26 парка. На гара Киев бързали да превозят за 10 дни 200 000 мобилизирани и 6 000 коня.
     Преговорите с Румъния не вървели, спирани умишлено от Братиану и неговите приближени. Турция упорствала и с нищо не докзвала, че е възможно да поеме някакъв ангажимент към развиващите се събтия на Балканския полуостров.
     В очакване на по-нтатъшни действия, руската армия се разположила на зимен стан в молдово-бесарабските села.
     Но съвсем неочаквано Румъния взела обрат в своите решения относно Русия, и колкото парадоксално да звучи, за това допринесла самата Турция. Братиану, който в своята политика държал и за невлошаване на отношенията с Портата, и за безболезнено сближаване с Русия - от което да извлече по-големи облаги - бил до дъното на душата си оскърбен от текста на чл. 8 от новата Конституция на Турция, съставена от Мидхад паша. Самият текст гласял: "Всички поданици на Турската империя, от каквато и вяра да са, се наричат отомани".
     Братиану трескаво взел да търси изход от това положение на ново васалство, налагано му от новата турска конституция. Отношенията между Румъния и Портата се обтегнали неимоверно и той отново обърнал поглед към Русия, която отдавна го канела за съвместни действия.
     Въпреки че руското правителство намалило настояванията пред Братиану за ж.п. спогодба, императорът не мислил да се отказва от румънската железопътна помощ, тъй като и за миг не си представял армията да бъде лишена от железницата. Обратът в действията на Братиану трябвало да се използва колкото се може по-бързо и по-изгодно.
     На 18.03.1877 г. румънският премиер се съгласил да подпише Конвенцията. Но въпреки съгласието си за подпис, този път той поставил неприемливи от финансова гледна точка условия, с които не бил съгласен дори и императорът - въпреки напрегнатостта на политическия момент.
     На 31.03.1877 Милютин телеграфирал в Кишинев: "Предстои война с Турция. Братиану да бъде помолен да подпише Конвенцията, плащанията ще се уредят". Братиану подписал документа на 04.04.1877 г. въпреки утежнените разплащателни условия, които поставил.
     В първите дни на април 1877 нетърпението на руския император и на руския народ преляло. Последните надежди за разрешаването на военния въпрос по мирен път се стопили като лански сняг на пролетно слънце. Между Петербург и Цариград се преговаряло само на вид. на 12.04. 1877 Коронния съвет в Петербург най-после решил да обяви война.
А три дни преди това Александър ІІ писал на княгиня Долгорука:
     "Според писмо на брат ми (великия княз Николай Николаевич), виждам с удоволствие, че са взети всички мерки войската да може да настъпи, щом се издаде заповед за това. Нека Бог да ни помага и благослови оръжието ни!"    
     На 23 април на Сафет паша - външен министър на султанска Турция - било съобщено за официалното скъсване на дипломатическите отношения.
     На следващият ден с отправна нота бил уведомен и Тефик бей - посланик на Турция в Петербург: "Тъй като преговорите с особена важност... не доведоха до желаното споразумение... моят велик владетел се счита принуден, за съжаление, да прибегне до въоражена намеса. Моля, бъдете любезни да събщите... на Вашето правителство, че от днес Русия се счита в положение на война с Портата."
     Докато Тефик бей четял отправената към него нота, в Цариград руският щарже д"афер Нелидов връчвал на великия везир друга нота за обявяване на войната.
     На 25.04.1977 г. Франция обявила неутралитет. На 29 неутралитета си обявили Англия и Италия. Бисмарк решил малко да изчака. ІІІ

     Войната била обявена на 24.04.1877 г. Императорът отишъл в Кишинев, за да издаде заповед за поход. В едно тържествено възвание, обръщайки се към войниците, той казал:
     "Като ви заповядвам да нападнете Турция, аз ви благославям, мили деца!"
     Същият ден бесарабската войска, водена от брата на императора, преминала Прут и се насочила към Дунав. Едновременно с това кавказката войска, под предводителството на великия княз Михаил, нахлула в Турска Армения. Двете страни воювали за четвърти път за 68 години.
     Първият ентусиазъм трябвало да отстъпи и да се охлади от реалната картина на нещата.
     Прехвърлянето на войските към Дунав ставало извънърадно бавно, тъй като на разположение имало само два пътя за придвижване и един-идинствен железен път. Настъпило дълго дъждовно време, превърнало молдовската равнина в едно огромно блато. В него загивали изтощени от умората и прогизнали от влагата войници, а обозите - приготвяни с много труд и опазени с усилия - затъвали в калта, повличайки всичко със себе си. За да се прехвърлят на левия бряг на Дунав 230 000 души бил необходим месец и половина; стратегическото разположение завършило на 01.06.1877 г.
     Състоянието на железните пътища било плачевно. Те били еднопътни, нямали качества за усилени военни превози. Гарите били почти едноколовозни, без нужната пропускателна способност. Липсвали елементарни условия за гаровия персонал. Но руската увереност в правотата на започнатото освободително дело била вдъхнала на народа готовност да работи и при най-лоши условия. Тук е мястото да споменем, че започналата война на Русия с Турция била довела до създаването  на постоянни (които се явяват и първи) ж.п. батальони през 1876/77 гг. В хода на войната те възстановявали, строели и експлоатирали железния път в Румъния, България и Турция. А зараждането на ж.п. войски в Русия започнало още през 1851 г., когато на Петербурго-московския път били организирани железопътни експлоатационни формирования, влизащи в състава на инженерните войски. От тяхното умение, бързина, смелост и себеотрицание до голяма стерен (ако не и решаваща) зависел успешният завършек на всяка започната военна мисия.
     Железните пътища в Румъния били в още по-лошо състояние, но били хиляди пъти по-добри от потъналите в кал и вода през пролетта черни пътища.
     Стратегическото разположение на войските завършило едва на 01.06.1877 г. Определената дата шести април за преминаване на Дунав и настъпление срещу Свищов от Зимнич не била спазена. Причината - непрестанен пороен дъжд, който не спирал от началото на месец юни. Дунав влачел калните си вълни на височина, каквато не била достигана от 1836 година. На седми юни нивото на водата се повишило с още пет метра и реката заляла цялата Влашка равнина. Едва в края на месеца - 27 юни - отлагането от ден за ден преминаване се осъществило.
     Придружен от тримата си сина - Александър, Владимир и Сергей - от канцлера Горчаков, от военния министър Петър Милютин и от бившия посланик в Цариград граф Игнатиев, императорът (пристигнал на шести юни в Плоещ) очаквал с голямо нетърпение развоя на събитията.
     След успешното, добре подготвено и ръководено с умение преминаване Александър веднага прекосил реката, за да поздрави войската с този първи и немаловажен успех.
     А първият  успех на руските войски по железните пътища бил превземането на Барбошкия ж.п. мост. В противен случай е имало голяма вероятност първият сблъсък с турските войски да бъде тук, на река Серет.
     Започнали превозите. Но двата железни пътища на Румъния: Яш - Пашкани, Роман - Текуч - Галац и Галац - Барбошки мост - Браила - Букурещ имали неимоверно слаба пропускателност. От гара Яш през периода 10.05. - 32.12.1877 били натоварени 1 085 влака или средно по четири на денонощие. В хода на войната се разбрало, че онова, което изглеждало лесно и бързо поправимо, всъщност спъвало бързото придвижване на хора и муниции.
      И неволно пред очите ни изникват две картини: картината на усиленото придвижване на ж.п. техника и хора и картината на прогнилите във влагата и калта войници, която газили по своя път на дългите пеши маршове.
     В Европа със смайване наблюдавали развитието на тези бързи събития. В Англия, която обявила своя неутралитет на 29.04.1977 г., вълнението било голямо. Всички лондонски вестници тръбяли: "Руснаците трябва да се спрат!"
     От Зимнич императорът не без тревога наблюдавал течението на водовъртежа на европейското мнение. На 30 юни той пише на княгиня Долгорука: "Телеграми! Телеграмите от Виена са задоволителни, а от Лондон - отвратителни..."
     Дългите разстояния до руските бази се оказали критични за армиите още от първите дни на войната. Дължините на готовия железен път в дадени участници трябвало да се съкръщават, което щяло да спомогне за скъсяването на изминатия път по време на постоянното придвижване на войсковите части. Разстоянието Бендер - Галац през Яш е 600 километра, а прякото разстояние между двата града е двойно по-кратко. Това означавало 15 часа икономии в движението по Яшкия път и построяването на прекия път било извършено само за 58 дни с помощта на 500 зидари, майстори в строежа на изкуствени съоражения и 13 000 работници. В гарите броят на коловозите бил увеличен; били построени депа; подобрени били жилищата на персонала; открити били нови станции; пътят бил заздравен и пригоден за скорост 25 км/ ч; пропускателната способност достигнала 12 влака. Идеята за построяването на железен път през войната спечелила много привърженици.
     Строителството на нови ж.п. километри се осъществявало с най-бързи темпове, защото така налагала военната обстановка.
     Гюргево отпаднало като крайна точка на всички военни транспорти, защото попаднало в обсега на турската артилерия. Заменили го с Фратещи, като по-безопасно. Идеята била осъщствена с построяването на ж.п. линия направо за Зимнич...
     При своето светкавично нападение войските на княз Николай помитали всичко пред себе си. С прекрасен замах Гурко педя по педя превземал укрепения Шипченски проход, но турските войски се съвзели от внезапния напор на русите.
     На 20 юли пред Плевен русите претърпели своето голямо поражение. Още същата вечер Александър ІІ писал на княгиня Долгорука: "Голямата грешка се състои в това, че генерал Крюднер, въпреки че знаел численото превъзходство на турците, решил да ги нападне, съгласно получената заповед. А поемайки върху себе си отговорността да не я изпълни, би запазил повече от хиляда човешки живота и би избегнал пълното поражение, защото трябва да признаем, че това наистината е поражение..."
     След десетина дни, пред същите позиции, последвало второ поражение, много по-кръвопролитно.
     Настъплението на турските войски по цялата верига трябвало да бъде спряно, а генерал Гурко - да бъде отзован от проходите, които бляскаво бил превзел. По молба на руското командване румънците изпратили 40 000 войници под командването на Карол, да помагат при обсадата на Плевен.
     Положението в Кавказ не било по-добро. Войските на княз Михаил били принудени да вдигнат обсадата на Карс, което било последвано от най-яростно и диво изстъпление над тях от страна на Мухтар паша при Къзъл тепе.
     Като връх на злополучния обрат било и раздвижването в дипломатическите  среди на Европа и най-вече на Англия, която била против Русия.
     Английският империализъм - тази "еврейска мечта", както сполучливо го бяха нарекли и която би могла да се роди в еврейската глава на Дизраели - започнал да възпламенява войнсвеното английско въображение. Кралица Виктория се показала доста войнствено настроена спрямо делата на Русия, вътрешни за Балканския полуостров.
     И пак в едно писмо до княгиня Долгорука императорът пише: "Уелсли (английският военен представител) се завърна от Лондон. Впечатленията му са много лоши, що се отнася до настроението на английското общество към нас... Той ме предупреди, че ако войната трае до идната година Англия ще се застъпи за Турция против нас... "Английското правителство не ще може да се противопостави на английския народ, който желае война с Русия" - ми заяви той. Ето един образец на английската логика... Какви мръсници!" (28.08.1877 г.)
     На 12.09.1877 г. Осман паша нанесъл трето поражение на руските войски край Плевен. От 80 000 души, които обсаждали крепостта, за два часа били покосени 14 000.
     Ето при какво международно и вътрешно военно положение се водила войната от страна на несломимата и безстрашна руска войска. Всяка нейна победа се увенчавала със смъртта на хиляди войници, деца на великата майка Рус, а всяка нейна загуба носила терзание в душите на останалите живи не само на фронта, но и по цяла Русия.
     Неуспехът на 12 септември поставил руската войска в опасно положение.
     В едно с негодуванието, което се пораждало в Русия при мисълта за едно отстъпление пред турците, настъпвала и суровата зима на 1878 г.
      Като решил през зимата да не прекъсва боевете на Балкана Александър ІІ  подчинил стратегическите доводи на политическите съображения и не сбъркал. С това си решение фактически той сторил и първата, но най-решителна крачка към пълното и окончателно спечелване на войната.
     С първите октомврийски дни настъпили силни студове - над балканските планини непрестанно вилнеели снежни бури. Студ и мраз сковавали изстрадалата, измъчена и потисната българска земя, която за пръв път от столетия почувствала реалния шанс да се освободи веднъж завинаги от вековния хобот на омразното турско потисничество.
     На 19 ноември княз Николай разбрал от пленници, че положението в обсадения турски гарнизон не било добро и че неговите продоволствия са на привършване. Той отправил към Осман паша послание за доброволно предаване, което - разбира се - било отхвърлено.
     На 19 ноември се получила радостна новина, която повдигнала духа на руските и румънски обсадни войски. Генерал Лорис-Меликов отново превзел крепостта Карс, която се съпротивлявала още четири месеца.
     Един спечелен шанс по време на война е равен на една спечелена победа, един изгубен шанс е равен на пълно поражение. Турските войски пропуснали своя шанс за победа, когато поради внезапно прииждане Дунав разбил ледовете си, които разрушили мостовете при Браила и Зимнич. Едно нападение на турците в този критичен момент би могло да принуди руската войска да се предаде изцяло. Това било пропуснато от турската страна, докато траело възстановяването на мостовете. Да, но руските войски не пропуснали своя шанс, който им се отдал на 10 ноември. Призори, при гъста и ледена мъгла, предните русдки постове, които опасвали Плевен, забелязали голямо движение на войските в турските окопи. Малката войска на Осман паша, подтикната от глада и студа, с един отчаян последен устрем се помъчила да завземе руските укрепления и да си пробие път.
     След шестчасова упорита борба турската войска била победена и едва тогава Осман паша решил да се предаде на волята на своя победител.
     Споменавам това не само защото е една славна страница във войната, но и защото падането на Осман паша при Плевен задържало един проект, подготвян в България. Проектът бил за строеж на теснопътна железница от Свищов до Търново, с клонове за Плевен и Русе.
     На 01.12.1856 г. било официално съобщено, че се търси строител за ж.п. линията Варна - Русе. Времето си течало, а не се намирал никой, който да постави условия за започването на строежа, голям за времето си. Англичаните, които пресметливо преследвали интересите си, се интересували повече от пътя Черна вода - Кюстенджа, а австрийците - от ж.п. линията Париж - Цариград, който щял да свърже Виена с Азия. Освен това линията Русе - Варна съкращавала пътя до Дунав 400 километра, което било загуба за техните кораби. И докато умните се наумуват, станало нещо неочаквано. В Цариград пристигнали българи, търговци от Шумен. Те се явили пред великия везир Рашид паша и заявили, че били готови да построят линията Русе - Варна. Предложението било неочаквано и дръзко в своя замисъл. Въпреки че бил учуден, пашата ги изслушал най-внимателно, защото в условията, обявени през 1855 г. във връзка със строежа на линията било записано, че строежът може да се възложи както на чужда фирма, така и на поданици на империята. Отговорът бил: "Намерете капитал и ще ви дадем линията!" Да, това били думите пред ония българи, които решили да започнат строежа на на първата железница на българска земя. На Рашид бей имал други планове - вече се водили преговори с англичаните.
     Строежът на линията бил започнат на 25.05.1864 и бил завършен през 1866 - за по-малко от две години, а до 1875 в България имало над 1 200 км железен път.
ІV
     Неуредиците нямали край. Получавало се едно гигантско задържане на товари по руската и румънска железница. Причините били и обективни, и субективни: дъждове, снежни виелици, експлотационни слабости, задържане обръщането на вагоните и много други причини от различно естество, включително и от ръководен характер.
     По реумънските железници ставали и чести произшествия. При Питещи се сблъскали ешалони, взели много жертви. Хиляди работници с дни не можели да отстранят нередностите от срутените мостове. Принудено да се ограничи, руското командване пуснало по румънските линии 4, 5, 13, 14 корпуси, а 8, 9, 11 и 12 корпуси се прпидвижвали пешком.
     При превозването на войските по двете железници станали 298 дераилирания, 250 сблъсъка, 281 разрушени локомотива; 484 души от персонала били убити и 988 ранени. Хиляди тонове зърнени храни и други товари изобщо не били превозени, а предвидените 14 санитарни влака били спешно удвоени, тъй като не можели да поберат и извозят ранените, нуждаещи се от бърза медицинска помощ...


ЗАБЕЛЕЖКА: Тази статия съм я писал през 1986 г., но я публикувам за първи път, тъй като последната десета страница и страницата със списъка на използваната литература са загубени.

Много странен поглед за нещата. Всичко е така щом са гописали. Като всички хора всеки един от тях е бил прав и неправ. Моя чичо когато е искал да го пуснат от императорския двор, за да се включи във войната против Сърбия 1855 год. са му казали, че няма да успеем, за да не успее и той му дали само 50 златни копейки. Но той е успял и сърбите сме ги претрепали. Горните умници пак не познали. Мисля че злостните приказки са от завист Резултата обаче е винаги арбитър на всеки един участвал, пречил или и употребил резултата.

празника, изговориха се много неща - и разумни, и тенденциозни, и неразумни, но никой не взе отношение по това, което съм поднесъл като материал, свързан с Трети март. Явно, по приноса на железниците в Руско-турската война от 1877/78 г. цари едно незнание и незаинтересованост. Жалко!