Политическата ни нагласа - като "електорат" - е подчинена на едно неразбрано, но необходимо условие - да се молим и поддържаме това, което не разбираме.

При всеки нов политически избор всеки един от нас, сам за себе си и повлиян от груповото мислене, гласува за дадена политическа формация да води и ръководи съдбините както на държавата, така и неговите - като част от тази държава.
И само след няколко месеца, сме се разочаровали от действията на тези, които сме избрали и от техните послания. Разочаровали сме се, защото приемаме политиката като порция добра сготвена и поднесена храна. И едва ли не сме готови да убием сервитьора за мухата в супата. Сервитьорът, защото той е този, който осъществява контакта между главния готвач и нас, клиентите.

Та исках да кажа, че в политически смисъл се молим за тези, които нито разбираме, нито те пък горят от желание да ни разберат.
Молим се на добрия юнак да дойде да ни освободи от собствените ни страхове за утрешният ден.
Молим се за този юнак, наврели лицата си в лицето му, без да забележим кусурите му - и физически, и духовни, и интелектуални, и общочовешки. И когато отдръпнем разплаканите си лица от задника му, тогава виждаме и разбираме, че и този юнак е като онзи, който ги убивал по десет, с един удар.
Почваме да псуваме, да стачкуваме и да се напиваме, с явното желание да започнем да се молим за онзи нов юнак, който ще дойде, ще изколи и избеси хайдутите, ще разбие пещерата на Али Баба, ще излови шайката му от бандити и ще ги прати с еднопосочен билет на екскурзия - на среща със Свети Петър.
Дей го този юнак, а? Дей го, бе, дей го?